— Трябва да върша нещо — каза Хана. — Нещо друго, освен да седя тук по цял ден и да чакам някой да се обади.
— Е, разбира се — каза Дебора и дръпна чантата си от писалището. — Никой не обича да се мотае. — Тя повдигна едната си вежда. — Макар че, мислех си, тук могат да се вършат доста повече неща от седенето и чакането. Едно домакинство не се управлява само, нали знаеш.
— Не — отвърна Хана. — И аз с радост бих се захванала с някои задължения…
— Най-добре се придържай към това, което умееш да правиш — каза Дебора, като се примъкна към вратата. — Това съветвам винаги. — Тя се спря, задържа вратата отворена, после се обърна и на лицето й бавно се появи усмивка.
— Знам — продължи тя. — Как не се сетих по-рано? Ще поговоря с майка ми. Можеш да се включиш в дамския клуб на консерваторите. Те търсеха доброволци за предстоящата галавечер. Можеш да помогнеш в надписването на картичките за местата и да оцветяваш украсата — ще разкриеш артистичната си дарба.
Хана и Емелин се спогледаха, когато Бойл се появи на вратата.
— Колата за госпожица Емелин пристигна — каза той. — Да ви повикам ли такси, госпожице Дебора?
— Не се безпокой, Бойл — изчурулика Дебора. — Имам нужда от малко свеж въздух.
Бойл кимна и отиде да се погрижи да натоварят багажа на Емелин.
— Какво гениално хрумване! — усмихна се Дебора на Хана. — Теди ще бъде толкова доволен ти и майка да прекарате цялото това време заедно! — Тя наклони глава и сниши глас: — А така никога няма да се наложи да разбере за онази злощастна работа.
В заешката дупка
Няма да чакам Силвия. Омръзна ми да седя тук. Ще намеря къде дават чай. Силна, пронизителна, думкаща музика звучи от високоговорителите на импровизираната сцена, където танцуват шест млади момичета. Облечени са в червено-черни трика — с малко повече плат от бански костюми, с черни ботушки до коленете. Чудя се как успяват да танцуват на тези високи токчета, после си спомням танцьорите от моята младост. „Хамърсмит Паладиън“, първия диксиленд джаз бенд, Емелин танцува чарлстон.
Впивам пръсти в дръжките на стола, подпирам се така, че забивам лакти в ребрата, и се избутвам нагоре. Прегръщам парапета. За миг главата ми се замайва, после прехвърлям тежестта си върху бастуна и изчаквам светът да спре да се върти. Проклета жега! Опирам предпазливо бастуна в пръстта. Последният дъжд я разкаля и внимавам да не затъна. Целя стъпките, оставени от хората. Става бавно, но се справям…
— Да ти кажа бъдещето… Дай си ръката…
Не понасям гадателки. Веднъж ми казаха, че линията на живота ми е къса; не можах напълно да се отърся от смътното чувство на обреченост, докато не преполових шейсетте.
Продължавам напред и внимавам къде стъпвам. Няма да гледам. Примирила съм се с бъдещето си. Миналото е, което ме тревожи.
Хана се срещна с гадателката в началото на 1921 година. Беше сряда сутрин. Тя винаги канеше гости вкъщи в сряда сутрин. Дебора имаше среща с лейди Луси Дъф-Гордън в „Савой“, а Теди беше на работа с баща си. Вече не изглеждаше съсипан; приличаше на събудил се от странен сън човек, който с облекчение разбира, че си е все същият. Веднъж на вечеря каза на Хана, че бил изненадан колко големи възможности предлагала работата в банка. Не само за придобиване на средства, както побърза да уточни, но и за обогатяване на културните интереси. Скоро, заяви той, при удобен случай щял да попита баща си дали може да оглави фондация за подпомагане на млади художници. Или скулптори. Или някакви други творци. Хана каза, че това звучи прекрасно, и отново се съсредоточи върху храната, докато той продължи да разказва за някакъв нов клиент фабрикант. Бе започнала да свиква с разминаването между намеренията на Теди и действията му.
За пет минути цяло шествие от издокарани по последна мода жени се изниза от номер седемнайсет и аз се захванах да разчиствам приборите. (Току-що ни бе напуснала пета прислужница и още не бяха намерили заместничка.) Бяха останали само Хана, Фани и лейди Клементайн да допиват чая си. Хана потропваше лекичко и разсеяно с лъжичка по чинийката. Нямаше търпение да си тръгнат, макар още да не знаех защо.
— Наистина, скъпа — обади се лейди Клементайн, като наблюдаваше Хана над празната си чаша, — трябва да помислиш да увеличиш семейството. — Размениха погледи с Фани, която гордо намести големия си корем. Очакваше второто си дете.
— Децата сплотяват семейството. Нали, Фани?