Освен това, ако не бях сигурна за отношението си към спиритистите, бях достатъчно сигурна за типа хора, които ги посещаваха. Само хора, нещастни от настоящето, искаха да узнаят бъдещето си.
Навън се бе спуснала гъста мъгла: сива и плътна. Следвах Хана по „Олдуич“ като детектив по следа, като внимавах да не изоставам или тя да не потъне за по-дълго в мъглата. На ъгъла мъж с дъждобран свиреше на устна хармоника „Пази домашното огнище“. Такива уволнени войници се виждаха навсякъде: по улиците, под мостовете, пред железопътните гари. Хана затършува в чантата си за монета и я пусна в чашата пред мъжа, преди да продължи.
Завихме по Кийн Стрийт и Хана се спря пред една елегантна вила от епохата на крал Едуард. Изглеждаше почтено място, но, както обичаше да казва майка ми, външният вид можеше да е подвеждащ. Видях, че провери адреса в обявата и натисна звънеца. Вратата веднага се отвори и без да се обръща назад, тя бързо изчезна навътре.
Стоях отпред и се чудех на кой етаж са я завели. На третия. Бях сигурна. Имаше нещо в светлината на лампата, което озаряваше в жълто набраните краища на спуснатите завеси. Седнах до някакъв еднокрак мъж, който продаваше тенекиени маймуни, тичащи нагоре-надолу по парче канап, и зачаках.
Мина повече от час. Когато се появи, циментовото стъпало, на което седях, бе вледенило краката ми и не можах да се изправя достатъчно бързо. Наведох се, като се молех да не ме види. Не ме видя; не се огледа. Стоеше на най-горната площадка замаяна. Лицето й беше безизразно, изглеждаше стъписана и вцепенена. Първата ми мисъл бе, че й е направена магия, държали са някой от онези джобни часовници, като по снимките, и са я хипнотизирали. Кракът ми беше изтръпнал и не можех да се втурна към нея. Тъкмо щях да извикам, тя пое дълбоко въздух, потръпна и бързо се отдалечи.
През онази мъглива вечер закъснях за срещата си с Алфред. Не много, но достатъчно, заради което той изглеждаше разтревожен, преди да ме види, и обиден след това.
— Грейс! — Поздравихме се непохватно. Протегна ръка точно когато и аз протегнах моята. В един неловък миг докоснахме длани и той, сякаш неохотно, ме хвана за лакътя. Засмях се нервно, отдръпнах си ръката и я мушнах под шала.
— Съжалявам, че закъснях, Алфред — казах аз. — Трябваше да свърша нещо за господарката.
— Не знае ли, че днес е свободният ти следобед? — попита Алфред. Беше по-висок, отколкото го помнех, а лицето му — с по-остри черти, но въпреки това го намирах за много хубав.
— Да, но…
— Трябваше да й кажеш какво най-добре да направи с поръчката си.
Неговата язвителност не ме изненада. Недоволството на Алфред от работата при богатите нарастваше. В писмата му от „Ривъртън“ дистанцията ми бе разкрила нещо, което не бях забелязвала преди: нишка на негодувание пронизваше описанията на ежедневието му. А по-късно онова, което ме питаше за Лондон, както и разказите му за „Ривъртън“ бяха изпъстрени с цитати от прочетени книги за класите, работниците и профсъюзите.
— Ти не си робиня. Можеше да откажеш.
— Знам. Не мислех, че ще… Просто ми отне повече време, отколкото предполагах.
— Е, добре. — Лицето му се отпусна, така че заприлича отново на себе си. — Не си виновна. Хайде да използваме времето по най-добрия начин, преди да се върнем да робуваме, а? Искаш ли да хапнем преди киното?
Бях на върха на щастието, докато вървяхме един до друг. Чувствах се възрастна и доста смела тук из града с мъж като Алфред. Пожелах си да се хванем под ръка. Така хората щяха да ни мислят за брачна двойка.
— Обадих се на майка ти — прекъсна мислите ми той. — Както ме помоли.
— О, Алфред! — възкликнах аз. — Благодаря ти. Не е много зле, нали?
— Не много, Грейс. — Той се поколеба за миг и отмести поглед. — Но не е и много добре, ако трябва да съм честен. Упорита кашлица. А каза, че и гърбът й създава проблеми. — Бръкна с ръце в джобовете си. — Артрит ли е?
Кимнах.
— Появи се внезапно, когато бях малка. Много бързо се влоши. Най-зле е през зимата.
— Имам леля, която страда от същото. Състари я без време. — Той поклати глава. — Скапан късмет.
Известно време вървяхме и мълчахме.
— Алфред — казах аз, — за майка ми… Тя дали… Мислиш ли, че има достатъчно, Алфред? Въглища имам предвид, и други неща?
— О, да — отговори той. — С това няма проблеми. Има достатъчно въглища. — Той се приведе и ме бутна по рамото. — А госпожа Ти се грижи да й изпраща по един хубав пакет сладки от време на време.