— Бог да я поживи — казах аз и очите ми се наляха със сълзи на благодарност. — И теб също, Алфред. Заради това, че си я посетил. Сигурна съм, че го оценява, дори да не го показва.
Той повдигна рамене и каза откровено:
— Не го правя заради благодарността на майка ти, Грейси. Правя го заради теб.
По лицето ми се разля вълна от удоволствие. Допрях облечената си в ръкавица ръка до бузата си и лекичко я притиснах, за да поеме топлината.
— Как са останалите? — попитах свенливо. — Там, в Сафрън? Добре ли са всички?
Той замълча за миг, докато осъзна, че смених темата.
— Всичко е според очакванията — отговори той. — В низините. Нагоре е друга работа.
— Господин Фредерик? Последното писмо на Нанси намекваше, че не всичко е наред при него.
Алфред поклати глава.
— Стана много мрачен, откакто ти замина. Може да си му била слабост, а? — Той ме побутна и не можах да сдържа усмивката си.
— Липсва му Хана — отвърнах аз.
— Не си го признава.
— И тя е същата. — Разказах му за недовършените писма, които бях намерила. Чернова след чернова, захвърлени и неизпратени.
Той подсвирна и поклати глава.
— А казват, че трябва да се учим от по-високопоставените. Мен ако питаш, и те биха могли да понаучат едно друго от нас.
Продължих да вървя и си мислех за страданието на господин Фредерик.
— Мислиш ли, че той и Хана ще се сдобрят?
Алфред повдигна рамене.
— Честно казано, не знам дали е толкова просто. Хана наистина му липсва. Няма съмнение. Но не е само това.
Погледнах го.
— Да не е и заради колите? Сякаш след затварянето на фабриката остана без цел. Прекарва цялото си време да броди из имението. Взима пушката и казва, че търси бракониери. Според Дъдли нещо си въобразява. Всъщност няма никакви бракониери, но продължава да търси. — Той присви очи заради мъглата. — Разбирам това много добре. Един мъж иска да се чувства полезен.
— Дали Емелин му е утеха?
Той повдигна рамене.
— Превръща се в истинска малка госпожица, ако питаш мен. Нарежда наравно с господаря. Той като че ли няма нищо против. Повечето време едва забелязва, че е там. — Алфред подритна едно камъче и го проследи как заподскача и изчезна в канавката. — Не. Вече не е същото място. Не и откакто ти замина.
Наслаждавах се на думите му, когато той продължи:
— Като говорим за „Ривъртън“, никога няма да се сетиш кого видях току-що. Ей сега, докато те чаках.
— Кого?
— Госпожица Старлинг. Луси Старлинг. Дето беше секретарка на господин Фредерик.
Жегна ме завист; как свойски изрече първото й име. Луси. Хлъзгаво, загадъчно име, което шумолеше като коприна.
— Госпожица Старлинг? В Лондон?
— Каза, че сега живее тук. В апартамент на Хартли Стрийт, точно зад ъгъла.
— Но какво ли прави тук?
— Работи. След като фабриката на господин Фредерик затвори, трябвало да си намери друга работа, а в Лондон има много повече. — Той ми подаде лист хартия. Бял, топъл, с подгънато ъгълче, където е било притиснато в джоба му. — Взех й адреса и казах, че ще ти го дам. — Погледна ме и се усмихна така, че страните ми отново пламнаха. — Ще бъда по-спокоен — продължи той, — като знам, че имаш приятелка в Лондон.
Прималява ми. Мислите ми се реят. Напред-назад, нагоре-надолу, по водите на историята.
Кметството. Сигурно Силвия е там. Ще раздават чай. Доброволките вече трябва да са заели кухнята, продават кексчета и кифлички, и рядък чай с бъркалка вместо с лъжичка. Подбирам си пътя към малкото циментово стълбище. Вървя стабилно.
Стъпвам накриво, глезенът ми силно се удря в ръба на циментовото стъпало. Някой ме прихваща под ръка, като залитам. Тъмнокож младеж, със зелена коса и халка през ноздрите.
— Добре ли сте? — пита ме той с тих, мил глас.
Не мога да откъсна поглед от халката на носа му, не намирам нужните думи.
— Бледа сте като платно, скъпа. Сама ли сте тук? Да се обадя на някого?
— А, ето те. — Жена е. Познавам я. — Къде се мотаеш! Помислих, че съм те загубила. — Кудкудяка като стара квачка, слага юмруци малко над талията си — все едно маха месести крилца. — Какво, за бога, си мислиш, че правиш?
— Намерих я тук — каза зелената коса. — За малко да падне, като се качваше нагоре.
— Вярно ли е, палавнице? — обажда се Силвия. — Не мога да те оставя и за минута! Ще получа инфаркт заради теб, ако не внимаваш. Не знам какво мислиш, че правиш.