Започвам да обяснявам, но млъквам. Осъзнавам, че не мога да си спомня. Имам силното усещане, че търсех нещо, че исках нещо.
— Хайде — казва тя, обгръща с ръка раменете ми и ме повежда далеч от кметството. — Антъни умира да те види.
Палатката е голяма и бяла; платнището от едната страна е вързано нагоре, за да може да се влиза. Над входа е закачен транспарант с надпис: Историческо дружество Сафрън Грийн. Силвия ме повежда навътре. Горещо е и мирише на прясно окосена трева. На конструкцията на тавана е закачена флуоресцентна лампа, която бръмчи и осветява, като че свети в операционна, пластмасовите маси и столове.
— Това е той — прошепва Силвия и посочва мъж, чиито незабележителни черти ми напомнят някого. Прошарени кафяви коса и мустаци, червени бузи. Разговаря в захлас с една внушителна жена със скромна рокля.
Силвия се приближава.
— Нали ти казах, че си го бива?
Горещо ми е и краката ме болят. Чувствам се объркана. Без причина ме обзема леко раздразнение.
— Искам чаша чай.
Силвия ме поглежда и бързо прикрива изненадата си.
— Разбира се, пиленце. Ще ти донеса, а после съм ти приготвила награда. Ела, седни. — Настанява ме до едно табло със снимки, после изчезва.
Жестоко, иронично изкуство е фотографията. Влаченето на уловени мигове в бъдещето; мигове, които е трябвало да бъдат оставени да изчезнат заедно с миналото; би трябвало да съществуват само в спомените, да изплуват за кратко през мъглата на събитията, които следват. Снимките ни натрапват да виждаме хората, преди бъдещето им да е оставило отпечатъка си, преди да знаят за края си.
На пръв поглед приличат на пяна от бели лица и поли сред море в цвят сепия. После спомените ярко открояват някои от тях, други потъват. Първо — лятната къща, онази, която Теди проектира и построи след преместването през 1924 година. Снимката бе правена същата година, ако се съди по хората на нея. Теди стои близо до недовършеното стълбище, облегнат на една от белите мраморни колони. На тревата върху близкия склон се вижда одеяло за пикник. Върху него една до друга седят Хана и Емелин. И двете с еднакво отнесен поглед. На преден план е Дебора — висока, застанала изкривено по модата, тъмната й коса се спуска над едното око. С цигара. Пушекът създава впечатление, че около тях има мъгла. Ако не знаех какво бе станало, бих помислила, че има и пети човек, забулен в нея. Няма такъв, разбира се. Няма снимки на Роби в „Ривъртън“. Той дойде само два пъти.
На втората снимка няма хора. Сниман е самия „Ривъртън“ или каквото остана от него след пожара преди Втората световна война. Цялото ляво крило е изчезнало, сякаш някаква могъща лопата се е спуснала от небето и е изринала детската, столовата, дневната, спалните. Останките са овъглени. Казват, че развалините димели седмици наред. Миризмата на сажди се носела над селото с месеци. Не съм знаела. По това време се задаваше война, роди се Рут, а аз бях на прага на нов живот.
Третата снимка, която се опитвах да не гледам, нямаше място в историята. Лесно разпознах всички; бяха облечени за празненство. В онези дни имаше толкова много празненства, хората постоянно се гласяха и позираха за снимки. Ходеха на много места. Аз знам къде са и знам какво ще се случи. Добре си спомням с какво бяха облечени. Спомням си кръвта, опръскала светлата й рокля, като от бурканче червено мастило, изпуснато отвисоко. Така и не успях напълно да я изчистя. Но дори и да бях успяла, това нищо не би променило. Просто трябваше да я изхвърля. Тя никога повече не я погледна и, разбира се, не я облече.
На снимката не знаят; усмихват се. Хана и Емелин, и Теди. Усмихват се пред апарата. Това е преди. Гледам лицето на Хана, за да открия някакъв знак, мисъл за предстояща драма. Няма нищо такова. В погледа й виждам единствено очакване. Или може би само си въобразявам, защото знам, че го имаше.
Зад мен стои някой. Жена. Навежда се напред, за да разгледа същата снимка.
— Безценни са, нали? — казва тя. — Какви глупави дрехи са носели. Друг свят.
Само аз забелязвам сянката по лицата. Студени тръпки полазват по кожата ми при мисълта какво предстоеше да се случи. Не, не е заради това; кракът ми сълзи на мястото, където го ударих — лепкава течност се стича надолу към обувката ми.
Някой ме потупва по рамото.
— Доктор Брадли? — Някакъв мъж се навежда към мен, сияещото му лице доближава моето. Хваща ръката ми. — Грейс? Мога ли да ви наричам така? Приятно ми е да се запознаем. Силвия ми разказа толкова много за вас. Наистина ми е приятно.