Кой е този мъж, който говори толкова високо, толкова бавно? Който стиска ръката ми така разпалено? Какво ли му е разказвала Силвия за мен? И защо?
— … Учител съм по английски, но историята е моята страст. Харесва ми да се мисля за познавач на местната история.
Силвия се появява на входа на палатката с пластмасова чаша в ръка.
— Ето, заповядай.
Чай. Точно от каквото имах нужда. Отпивам глътка. Охладен е; вече не може да ми поверяват горещи течности. Често ми се случва внезапно да задремя.
Силвия сяда на друг стол.
— Антъни разказа ли ти за документите? — Тя премигва със сплъстените си от грим мигли срещу мъжа. — Каза ли й за документите?
— Още не съм стигнал до това — отвърна той.
— Антъни засне поредица от личните разкази на местни хора за историята на Сафрън Грийн. Ще бъде предоставена на Историческото дружество. — Тя ме поглежда. Усмихва се широко. — Има осигурено финансиране и така нататък. Току-що направи запис на госпожа Бейкър, ей там.
Тя продължава да обяснява с негова помощ. Отделни думи изпъкват сред всички други: устни разкази, културна значимост, капсула на времето за хилядолетието, хората след сто години…
Имало едно време хора, които не разказвали своите истории. Не се сещали, че може да са интересни за някого. Сега всички пишат мемоари. Състезават се за най-лошо детство, за най-жесток баща. Преди четири години един студент от близкия технически колеж дойде в „Хийтвю“ да задава въпроси; откровен млад мъж с акне и навик да чопли кожата около ноктите си, докато слуша. Носеше малък магнетофон, микрофон и една голяма папка, в която имаше лист с въпроси, написани на ръка. Ходеше от стая в стая и питаше дали някой би отговорил на въпросите му. Намери много хора, особено щастливи да разказват историите си. Мейвис Бъдлинг например го занимаваше с истории за героичен съпруг, какъвто знаех, че никога не е имала.
Вероятно трябваше да съм доволна. През втория си живот, след като всичко в „Ривъртън“ приключи, след Втората световна война, аз прекарвах голяма част от времето си да откривам лични истории. Изравях доказателства, допълвах факти. Колко по-лесно би било, ако всеки идваше, въоръжен със запис на личната си история. Представях си милиони записи на възрастни хора, разсъждаващи за цената на яйцата отпреди трийсет години. Дали ги съхраняват някъде, в някой голям подземен бункер, рафтове до тавана с подредени кутии, покрай стените? Отекващи тривиални записи, които никой няма време да слуша?
Има само един човек, който ми се иска да чуе разказа ми. Човекът, заради когото направих записа. Само се надявам, че е имало смисъл. Онази Урсула е права: че Маркъс ще го чуе и ще разбере. Че моята собствена вина и разказът за нея по някакъв начин ще го освободят.
Светлината е ярка. Чувствам се като пиле във фурна. Сгорещено, оскубано и наглеждано. Защо ли въобще се съгласих на това? Дали се съгласих?
— Бихте ли казали нещо, за да настроим апаратурата? — Антъни е приклекнал зад някакъв черен предмет. Видеокамера, предполагам.
— Какво трябва да кажа? — Нечий чужд глас.
— Още веднъж.
— Страхувам се, че наистина не знам какво да кажа.
— Добре. — Антъни се отдалечава от камерата. — Това е достатъчно.
Усещам миризмата от материята на палатката, нажежена от обедното слънце.
— С нетърпение очаквах този разговор — казва той и се усмихва. — Силвия ми каза, че сте работили в голямата къща.
— Да.
— Няма нужда да се навеждаш към микрофона. Достатъчно е мощен.
Не бях осъзнала, че се навеждам, и се отдръпнах назад с чувството, че ме хокат.
— Работили сте в Ривъртън. — Това е констатация, не изисква отговор. Въпреки това не мога да устоя на желанието си да уточня:
— Започнах през 1914-а като домашна помощница.
Той се чувства неловко — дали заради себе си или заради мен, не зная.
— А, да… — Бърза да продължи. — Работили сте за Тиодор Лъкстън? — Произнася името с голям страх, сякаш ще се омърси от позора му, като го изговаря.
— Да.
— Чудесно! Често ли го виждахте?
Има предвид дали го чувах често; редно ли беше да му разправям какво бе ставало зад затворените врати? Страхувам се, че ще го разочаровам.
— Не много. Тогава бях лична камериерка на съпругата му.
— В такъв случай трябва често да сте общували с Тиодор.
— Не. Всъщност не.
— Чел съм, че помещенията на прислугата са център на домашните клюки. Сигурно сте разбирали какво се случва?