Това е моята тайна. Не казвам на Хана — има прекалено много грижи, — не казвам и на никого от прислугата от номер седемнайсет. Според грубиянската култура на госпожа Тибит всички могат да бъдат дразнени и жестоко подигравани по най-незначителни поводи. Веднъж, като ме видя да чета писмо (от госпожа Таунсенд, слава богу, а не от Алфред), тя настоя лично да го види. Каза, че било неин дълг да се увери, че низшият персонал (низшият персонал!) нямало да се държи непочтено, както и да поддържа непозволени връзки. Господарят не одобрявал това.
Донякъде е права. Напоследък Теди бе станал особено строг по отношение на служителите си. Има проблеми в службата си и макар да не е с лош нрав, явно че и най-благият човек може да изпусне нервите си, ако е притеснен. Бе обсебен от мисълта за бактерии и поддържане на хигиена, раздаде на прислугата шишенца с дезинфектант за уста, като настояваше да ги използваме; това бе един от навиците, наследени от баща му.
Тъкмо заради това останалите от прислугата не бива да знаят за Емелин. Все някой щеше да се разприказва, за да набира точки.
Когато пристигам на номер седемнайсет, влизам през стълбището за прислугата и бързам напред, притеснена да не привлека ненужно вниманието на госпожа Тибит.
Хана е в спалнята си, очаква ме. Бледа е. Започна да пребледнява след обаждането на господин Хамилтън миналата седмица. Подавам й писмото и тя незабавно го отваря. Погледът й пробягва по написаното. Бързо въздъхва.
— Намерили са я — съобщава тя, без да вдига очи. — Слава богу. Добре е.
Продължава да чете; рязко поема въздух, после поклаща глава.
— О, Емелин — тихичко изрича тя. — Емелин!
Стига до края, оставя писмото настрана и ме поглежда. Стисва устни и кимва.
— Трябва да бъде прибрана незабавно, преди да стане твърде късно. — Връща писмото в плика. Прави го притеснено, натъпква хартията набързо. Така, нервно и затормозено, се държи напоследък, откакто се срещна със спиритистката.
— Точно сега ли, госпожо?
— Незабавно. Стават вече три дни.
— Искате ли да кажа на шофьора да докара колата?
— Не — бързо отговори Хана. — Не. Не мога да рискувам някой да разбере. — Имаше предвид Теди и семейството му. — Аз ще карам.
— Госпожо?
— Е, не гледай така изненадано, Грейс. Баща ми правеше коли. Нищо няма да се случи.
— Да донеса ли ръкавиците и шала, госпожо?
Кимва.
— Вземи и своите.
— Моите, госпожо?
— Ще дойдеш, нали? — пита Хана и ме гледа с големи очи. — Така имаме по-голям шанс да я спасим.
Ние. Една от най-прекрасните думи. Разбира се, че ще отида. Нуждае се от помощта ми. Ще успея да се върна навреме за Алфред.
Той е режисьор, французин и два пъти по-възрастен от нея. По-лошото е, че е още женен. Хана ми разказва това, докато пътуваме. Отиваме във филмовото му студио в Северен Лондон. Според детектива Емелин е там.
Когато пристигаме на адреса, Хана спира колата, известно време оставаме вътре и наблюдаваме през прозореца. Никоя от нас не е виждала преди тази част на града.
Къщите са ниски и тесни, изградени от тъмни тухли. На улицата има хора. Оказва се, че играят комар. Ролс-ройсът на Теди е изумително лъскав. Хана изважда писмото на детектива и отново проверява адреса. Обръща се към мен и повдига вежди, кимва.
Това не е просто къща. Хана почуква на вратата и някаква жена отваря. Тя има руса коса, навита на ролки, и е облечена в копринен халат, кремав, но мръсен.
— Добро утро — казва Хана. — Казвам се Хана Лъкстън, госпожа Хана Лъкстън.
Жената застава така, че едното й коляно се подава през цепката на халата й. Тя разширява очи.
— Хубаво, сладурче! — отвръща с акцент, подобен на приятелката на Дебора от Тексас. — Щом казваш. За прослушването ли си тука?
Хана премигва.
— Тук съм заради сестра си. Емелин Хартфорд.
Жената смръщва вежди.
— Малко по-ниска от мен — казва Хана, — светла коса, сини очи. — Изважда една снимка от чантата си и я подава на жената.
— О, да, да! — отвръща тя. — Ами това е Бейби.
Хана въздъхва с облекчение.
— Тя тук ли е? Добре ли е?
— Че как? — отвръща жената.
— Слава богу — казва Хана. — Е, добре. Искам да я видя.
— Съжалявам, душко. Не става. Бейби е на снимки в момента.
— На снимки?
— В момента снима една сцена. Филип не обича да го безпокоят, щом започнат снимките. — Жената прехвърля тежестта си и лявото коляно замества дясното, като се подава от процепа. Накланя глава на една страна.