— За къде сте се разбързали? — казва той и се усмихва през пурата си. — Може би голямата сестра ще се присъедини към Бейби в някои кадри, а?
Хана рязко поема въздух, после се овладява.
— Не, разбира се. И двете тръгваме на минутата.
— Без мен — казва Емелин.
Филип повдига рамене само както един французин може.
— Изглежда, не иска да си тръгва.
— Няма избор — казва Хана. Поглежда ме. — Приключи ли с багажа, Грейс?
— Почти, госпожо.
Чак тогава Филип ме забелязва.
— Трета сестра?
Той повдига вежди преценяващо, а аз при това неочаквано внимание се свивам от неудобство, сякаш съм гола.
Емелин се разсмя.
— О, Филип. Не се занасяй. Това е просто Грейс. Камериерката на Хана.
Въпреки че съм поласкана от тази грешка, оставам благодарна, когато Емелин го дръпва за ръкава и той отклонява поглед.
— Кажи й — казва Емелин на Филип. — Кажи й за нас. — Усмихва се на Хана с неподправения ентусиазъм на седемнайсетгодишна. — Ние избягахме, ще се оженим.
— А какво мисли за това съпругата ви, господине? — попита Хана.
— Той няма жена — казва Емелин. — Още не.
— Как не ви е срам, господине! — продължава Хана с треперещ глас. — Сестра ми е едва на седемнайсет.
Като навита пружина Филип дръпва ръката си от рамото на Емелин.
— Седемнайсет години е нормална възраст човек да се влюби — казва Емелин. — Ще се оженим, когато стана на осемнайсет, нали, Филип?
Филип се усмихва неловко, отрива ръце в панталоните и се изправя.
— Нали? — повтаря Емелин, с по-висок тон. — Както говорихме? Кажи й.
Хана захвърля роклята в скута на Емелин.
— Да, господине, кажете й.
Една от крушките примигва и светлината угасва. Филип повдига рамене, пурата увисва на долната му устна.
— Ами… аз…
— Престани, Хана! — притреперва гласът на Емелин. — Ще провалиш всичко.
— Отвеждам сестра си у дома — казва Хана. — И ако усложнявате нещата, съпругът ми ще се постарае да не направите нито един филм повече. Има достатъчно връзки в полицията и правителството. Сигурна съм, че ще им е много интересно да разберат какви филми правите.
След казаното Филип се втурва да помага — събира някои от вещите на Емелин от банята и ги слага в чантата, макар и не така внимателно, както бих искала. Занася чантите й до колата и докато Емелин плаче и му обяснява колко много го обича и го моли да каже на Хана, че ще се оженят, той мълчи. Накрая мъжът поглежда Хана, уплашен от думите на Емелин и от неприятностите, които съпругът на Хана може да му създаде, и казва:
— Не знам за какво говори. Тя е луда. Каза ми, че е на двайсет и една.
Емелин плаче по целия път до вкъщи — с горещи, гневни сълзи. Едва ли чува и дума от лекцията на Хана за отговорност и репутация и че бягството не е решение.
— Той ме обича — продължава тя, когато Хана спира. Сълзи се стичат по лицето й, очите й са червени. — Ние ще се оженим.
Хана въздъхва.
— Спри, Емелин. Моля те.
— Ние се обичаме. Филип ще дойде да ме намери.
— Съмнявам се — казва Хана.
— Защо трябваше да идваш и да проваляш всичко?
— Да провалям всичко? — казва Хана. — Аз те спасих. Имаш късмет, че се появихме, преди да си си навлякла истински неприятности. Той вече е женен. Излъгал те е, за да се снимаш в гнусните му филми.
Емелин гледа втренчено Хана, долната й устна трепери.
— Просто не можеш да понесеш, че съм щастлива — казва Емелин, — че съм влюбена. Че най-сетне ми се случи нещо прекрасно. Че някой обича повече мен.
Хана не отговаря. Пристигаме на номер седемнайсет и шофьорът идва да паркира колата.
Емелин кръстосва ръце и подсмърча.
— Е, може да си провалила този филм, но аз въпреки това ще стана актриса. Филип ще ме чака. И другите филми все пак ще бъдат показани.
— Има и други? — Хана ме поглежда в огледалото за задно виждане и разбирам какво си мисли. — Ще трябва да кажем на Теди. Само той може да направи така, че тези филми никога да не бъдат показвани.
Докато Хана и Емелин потъват навътре в къщата, аз избързвам надолу по слугинското стълбище. Нямам ръчен часовник, но усещам, че сигурно наближава пет. Представлението започва в и половина. Връхлитам през вратата, но там ме чака госпожа Тибит, а не Алфред.
— Алфред? — питам задъхано.
— Бива си го, а? — отвръща тя с мазна усмивка и попипва бенката си. — Жалко, че трябваше да си тръгне толкова скоро.