Това е последната възможност да се спра и да си тръгна. Можех да кажа, че съм сбъркала, да оставя чая и да тръгна към вратата. Да забързам надолу по стълбите, да изскоча на улицата и никога да не се върна. Но така нищо нямаше да разбера. А трябваше.
— Бихте ли ми прочели това? — чувам се да казвам. — Да ми кажете какво пише тук?
— Разбира се.
Подавам й бележката. Притаявам дъх, като се надявам, че съм взела правилното решение.
Светлите й очи внимателно разглеждат написаното ред по ред, струва ми се изключително бавно. Накрая се покашля.
— Тук пише: „Благодаря ти, че ми помогна в злощастната случка с филма. Как щях да се справила без теб? Т. никак не беше доволен… Сигурна съм, че можеш да си представиш. Не му казах всичко, естествено не и за посещението ни на онова ужасно място. Той никак не обича тайните. Знам, че мога да разчитам на теб, вярна ми Грейс, повече като на сестра, отколкото като на камериерка.“ — Тя ме поглежда. — Това говори ли ви нещо?
Кимвам. Не съм в състояние да обяснявам. Повече като на сестра. Сестра. Изведнъж се оказвам на две места едновременно: тук, в скромната дневна на Луси Старлинг, и далеч, много отдавна, в детската стая в „Ривъртън“, където с копнеж наблюдавам от библиотеката две момичета с еднакви коси и еднакви панделки. Еднакви тайни.
Госпожица Старлинг ми връща бележката, без да коментира съдържанието й. Изведнъж осъзнавам, че може би прочетеното е породило подозрения с думите „злощастни случки“ и „пазени тайни“.
— Това е от една игра — обяснявам забързано, после продължавам по-бавно, като се впускам в лъжата. — Понякога я играем.
— Колко хубаво — казва госпожица Старлинг и се усмихва с безразличие. Тя е секретарка и е свикнала да научава и забравя чужди тайни.
Допиваме чая си, докато бъбрим за Лондон и отминалите дни в „Ривъртън“. С изненада разбирам, че госпожица Старлинг винаги се е притеснявала, когато е слизала долу. Че е намирала господин Хамилтън за по-властен от господин Фредерик. И двете се смеем, когато й разказвам, че и ние сме били притеснени колкото нея.
— От мен ли? — пита тя и попива ъгълчетата на очите си с кърпичка. — От всички странни неща.
Когато се изправям да си тръгна, тя ме кани да дойда пак и аз обещавам, че ще отида. Казвам го сериозно. Чудя се защо ли не бях го направила досега: тя е мил човек, а и двете нямаме други приятели в Лондон. Изпраща ме до вратата и се сбогуваме.
Като се обръщам да изляза, забелязвам нещо на масичката. Приближавам се, за да се уверя.
Програма за театрална постановка.
Не я свързах с нищо, просто името ми се стори познато.
— „Принцеса Ида?“ — прочитам аз.
— Да. — Тя също поглежда към масичката. — Гледах я миналата седмица.
— О?
— Беше огромно удоволствие — казва тя. — Трябва непременно да отидеш, ако имаш случай.
— Да — отговарям аз. — Имах такива намерения.
— Сега, като си мисля — казва тя, — наистина е голямо съвпадение, че идваш днес.
— Съвпадение? — Усещам студени тръпки по кожата си.
— Никога не би се сетила с кого отидох на театър.
О, страхувам се, че се досещам.
— Алфред Стийпъл. Помниш ли Алфред? От „Ривъртън“?
— Да — като че ли казах аз.
— Наистина беше много неочаквано. Имаше билет в повече. Някой му отказал в последния момент. Каза, че се готвел да отиде сам, но тогава си спомнил, че съм в Лондон. Срещнахме се случайно преди повече от година, а той още помни адреса ми. Така че отидохме заедно; щеше да е срамота да изгори билета, знаеш колко струват вече.
Дали не си въобразявам, че бледите й, луничави страни поруменяха и тя заприлича на непохватно момиче, въпреки че беше поне десет години по-възрастна от мен?
Някак успях да кимна за довиждане. В далечината се чу клаксон.
Алфред, моят Алфред бе завел друга жена на постановката. Смял се е с нея, поканил я е на вечеря, изпратил я е до вкъщи.
Тръгвам надолу по стълбите.
Докато съм го търсила по улиците, той е бил тук, за да покани госпожица Старлинг да го придружи. Дал й е билетът, предназначен за мен.
Спирам, облягам се на стената. Затварям очи и стисвам юмруци. Не мога да се освободя от тази гледка: двамата, уловени за ръка, усмихнати, докато обсъждат събитията от вечерта. Така, както бях мечтала да направим аз и Алфред. Не мога да го понеса.
Дочувам шум до себе си. Отварям очи. Хазяйката стои долу до стълбите, с кокалеста ръка на парапета, вперила поглед в мен през очилата си. На неприятното й лице има изражение на необяснимо задоволство. Разбира се, че е отишъл с нея, казва това изражение — какво би правил с такава като теб, когато може да има някоя като Луси Старлинг? Много високо летиш, много високо се целиш. Трябваше да послушаш майка си и да си стоиш където ти е мястото.