Иска ми се да я цапна по жестокото лице.
Изтичвам по останалите стъпала, профучавам покрай старата жена и оттам — на улицата.
Заклевам се никога повече да не се видя с госпожица Луси Старлинг.
Хана и Теди спорят за войната. Сякаш всички в Лондон спорят за това напоследък. Достатъчно време беше минало и макар че мъката не бе изчезнала, и никога нямаше да изчезне, от разстояние хората гледаха по-критично.
Хана прави макове от червена хартия и черна жица, а аз й помагам. Но умът ми не е в работата. Все още се чувствах огорчена, като мислех за Алфред и Луси Старлинг. Объркана съм, яд ме е, но преди всичко съм засегната, че е могъл да промени чувствата си толкова лесно. Написах му още едно писмо, но нямам отговор. Междувременно усещам странна празнота; нощем в тъмната ми стая избухвам в сълзи. През деня е по-лесно. Успявам да забравя за тези вълнения, слагам си слугинската маска и се опитвам да бъда най-добрата лична камериерка. Така и трябва. Защото без Алфред Хана остава единственото, което имам.
Маковете са новата кауза на Хана. Те приличат на маковете по полетата на Фландрия, казва тя. Това са маковете от стихотворение за някакъв канадски лекар, който не оцелял във войната. Така щяхме да почетем паметта на загиналите тази година.
Теди мисли, че това е ненужно. Той вярва, че онези, които са загинали във войната, са направили достойна саможертва, но е време да се продължи напред.
— Това не е било саможертва — казва Хана, докато довършва един мак, — това е било загуба. Животът им е бил пропилян. На загиналите и на завърналите се — живите мъртъвци, които стоят по ъглите на улиците с бутилки алкохол и шапки за просия.
— Саможертва, загуба — едно и също е — упорства Теди. — Издребняваш.
Хана казва, че е непроницателен. Без да повдига поглед, тя добавя, че би било добре и той да закачи мак. Можело да помогне да се прекратят проблемите в сутерена.
Напоследък имаше трудности. Започнаха, след като Лойд Джордж даде благородническа титла на Саймиън за заслуги през войната. Някои от прислугата бяха участвали в нея или имаха загинали бащи и братя и не приемаха, че Саймиън е направил кой знае какво. На такива, като него и Теди не се гледаше с добро око, защото печелеха от смъртта на другите.
Теди не отговаря на Хана, не съвсем. Измърморва нещо, че хората са неблагодарни и трябва да са доволни, че имат работа в тези времена, но взима едно макче и завърта между пръстите си черното телено стебло. Замълчава за известно време, като се преструва, че е погълнат от вестника. Ние с Хана продължаваме да увиваме червената хартия и да закрепваме листенцата към стеблото.
Теди сгъва вестника си и го подхвърля върху масата. Изправя се и закопчава сакото си. Съобщава, че отива в клуба. Идва до Хана и пъхва леко макчето в косата й. Можела да го носи заради него, на нея й подхождало повече, отколкото на него. Теди се навежда и я целува по бузата, после прекосява стаята. Като приближава вратата, се поколебава, като че е забравил нещо, и се обръща.
— Има един сигурен начин да оставим войната на мира — заявява той. — Като заместим един загубен живот с нов.
Ред е на Хана да не отговаря. Цялата се стяга, но така, че можеше да забележи само някой, който специално наблюдава реакциите й. Тя не ме поглежда. Посяга с пръсти и измъква макчето на Теди от косата си.
Хана все още няма деца. Това е вечната ябълка на раздора между тях, подклаждан от все по-настоятелното вмешателство на Естела. Тя не обсъжда това с мен и не знам чувствата й по този въпрос. В началото се чудех дали се предпазва по някакъв начин. Не бях виждала някакво доказателство. Може да е просто от онези жени, които не могат да имат деца. Щастливките, както казваше майка ми.
През есента на 1921 година се опитаха да ме примамят. Приятелка на Естела, госпожа Пембъртън-Браун, ме хваща натясно през един уикенд в провинцията и ми предлага работа. Първо ми прави комплимент за дантелата, после ми обяснява колко трудно било да се намери добра лична камериерка напоследък и колко много би искала да работя за нея.
Аз съм поласкана: за първи път някой ми предлага работа. Семейство Пембъртън-Браун живее в Гленфийлд Хол и са една от най-старите и най-знатни фамилии в цяла Англия. Господин Хамилтън ни е разказвал истории за Гленфийлд — домакинство, пример за всички останали икономи в Англия.