Възкръсване
Тъмнина. Тишина. Сенки. Това не е Лондон; нито дневната на Гросвенър Скуеър номер седемнайсет. Хана е изчезнала. Засега.
— Добре дошла у дома — казва един глас в мрака и някой се навежда над мен.
Премигвам. И пак го правя, бавно.
Познавам гласа. Това е Силвия. Внезапно се оказвам стара и уморена.
Дори клепачите ми вече не се движат. Не функционирам. Като чифт избелели римски щори с протрити върви.
— Спиш от дълго време. Здравата ни уплаши. Как се чувстваш?
Не на място. Изостанала. Извън времето.
— Искаш ли вода?
Трябва да кимна, защото в устата си имам сламка. Отпивам. Хладка вода. Познато.
Неизмеримо тъжна съм. Не, не неизмеримо. Тъжна съм, защото везните са се наклонили и знам какво предстои.
Отново е събота. Измина цяла седмица от пролетния панаир. От моя епизод, както вече го наричат. Аз съм в стаята си, в леглото. Пердетата са дръпнати и слънцето блещука сред пирена. Сутрин е и има птички. Очаквам посетител. Силвия беше тук и ме подготви. Подпряна съм на възглавниците като кукла. Силвия сгъна горния чаршаф спретнато в бяла гладка ивица под ръцете ми. Решила е да ме докара в представителен вид. Бог да я поживи, дори ми е сресала косата.
Почуква се.
Урсула подава глава през вратата, проверява дали съм будна и се усмихва. Днес е опънала косата си назад, така че се открива лицето й. Малко кръгло лице, което ми се струва много привлекателно.
Вече е край леглото ми, с приведена глава и ме гледа. Тези големи черни очи: очи, които трябва да са върху картина с маслени бои.
— Как си? — пита тя, както питат всички.
— Много по-добре. Благодаря, че дойде.
Бързо поклаща глава насам-натам. Не ставай глупава — означава този жест.
— Щях да дойда по-рано. Разбрах едва вчера, като се обадих.
— Добре е, че не си знаела. Бях много търсена. Оттогава дъщеря ми се пренесе тук. Доста я изплаших.
— Знам. Видях я във фоайето. — Тя се усмихва заговорнически. — Каза ми да не те притеснявам.
— Пази боже!
Тя присяда на стола до възглавниците ми, поставя чантата си на пода.
— Филмът — започвам аз. — Кажи ми какво става с твоя филм.
— Почти е готов — отговаря. — Последната редакция е направена и вече привършваме с озвучаването и музиката.
— Музика — учудвам се аз. Разбира се, че не може без музика. Трагедията винаги трябва да се разиграва на фона на музика. — Каква ще бъде?
— Има няколко песни от двайсетте — обяснява тя, — предимно танцови и малко пиано. Тъжно, красиво, романтично пиано. В стил Тори Амос.
Трябва да съм изразявала недоумение, защото продължи с изравянето на музиканти, по-близки до моята епоха.
— Има малко Дебюси, малко Прокофиев.
— Шопен?
Тя повдига вежди.
— Шопен? Не. Трябва ли да има? — Лицето й унива. — Нали няма да ми кажеш, че някое от момичетата е било лудо по Шопен?
— Не — отговарям аз. — Брат им Дейвид свиреше на пиано.
— О, слава богу. Всъщност той не е главен герой. Умира малко по-рано и не може да повлияе на събитията.
Това е въпрос на гледна точка, но няма да се впускам в спорове.
— Как е? — питам аз. — Добър филм ли е?
Тя прехапва устни, въздиша.
— Така мисля. Надявам се. Страхувам се, че загубих перспективата.
— Стана ли, както си го представяше?
Тя мисли.
— И да, и не. Трудно е да се обясни. Поредна въздишка. — Преди да започна, докато всичко беше в главата ми, проектът изглеждаше с неограничен потенциал. Сега, като е филмиран, има ограничения.
— Предполагам, така става с повечето усилия.
Урсула кимва.
— Но чувствам такава отговорност към тях, към историите им. Исках да е съвършено.
— Никога нищо не е съвършено.
— Така е — усмихва се тя. — Понякога се тревожа, че не трябваше аз да разказвам историята им. Ами ако я пресъздам неправилно? Знам ли!
— Литън Стрейчи казваше, че неведението е първото най-важно качество на историка.
Тя сбърчва чело.
— Неведението внася яснота — продължавам аз. — То подбира и пропуска с откровено съвършенство.
— Прекалено много истина разваля добрата история. Това ли искаш да ми кажеш?
— Нещо такова.
— Но сигурно истината е най-важното нещо. Особено в един биографичен филм.
— Какво е истината? — питам аз и бих повдигнала рамене, ако имах сила.