— Кати! — провикна се тя, докато избърсваше разгорещено чело. — Кати? — Тя поклати загрижено глава. — Това момиче винаги е наблизо и в същото време е неоткриваемо. — Залитайки, стигна масата за прислугата, стовари се на стола си и въздъхна.
— Да, госпожо Таунсенд — обади се младата жена и се показа на прага.
— Ох, Кати, какво правиш, момиче? — смръщи вежди жената и посочи пода на прага.
— Нищо, госпожо Таунсенд.
— Ама вярно нищо не правиш. Цялата си във вода. Излез от тук и намери кърпа да обършеш тази вода. Господин Хамилтън ще ти извие врата, ако види какви следи оставяш.
— Да, госпожо Таунсенд.
— Като приключиш, може да направиш за всички нас голяма кана с горещо какао.
Кати затътри крака обратно към кухнята и едва не се сблъска с Алфред, който в този момент слизаше енергично по стълбите, преливащ от жизнерадост.
— Ей, Кати! Едва не те съборих! — възкликна той и се извърна да й направи път. На лицето му изгря широка усмивка, като на малко дете. — Добър вечер, дами!
— Е, Алфред? — свали госпожа Таунсенд очилата си.
— Е, госпожо Таунсенд? — ококори той очи.
— Хайде, не ни дръж в напрежение — щракна тя с пръсти.
Седнах на мястото си до масата и изхлузих обувките, за да дам отдих на пръстите на краката си. Алфред бе около двайсетгодишен — висок, с хубави ръце и топъл глас и не бе работил другаде, освен при лорд и лейди Ашбъри. Бях убедена, че госпожа Таунсенд има особена слабост към него, макар никога да не го показваше, а и аз не смеех да попитам направо.
— Напрежение ли? — повдигна младежът вежди. — Не зная какво имате предвид, госпожо Таунсенд.
— Не знаеш, как ли пък не! — поклати тя глава. — Как мина? Казаха ли нещо, което би могло да ме интересува?
— Вижте, госпожо Таунсенд — започна Алфред, — не бива да казвам нищо, докато не дойде господин Хамилтън. Няма да е редно, нали?
— Слушай, момчето ми, питам само дали гостите на лорд и лейди Ашбъри харесаха храната. Не вярвам господин Хамилтън да има нещо против.
— Ами не знам — намигна ми Алфред и усетих как лицето ми пламва. — Във всеки случай забелязах, че лорд Пънсънби си сипа два пъти от вашите картофи.
Жената вдигна възлестите си пръсти, за да прикрие доволната усмивка, изгряла на лицето й, и промърмори тихичко:
— Госпожа Дейвис спомена веднъж пред мен, че лордът много харесвал картофи соте.
— Да ги харесва ли? Останалите едва се доредиха да си сипят.
— Алфред — укорително повиши глас госпожа Таунсенд, но очите й блестяха, — какви ги говориш? Ако господин Хамилтън те чуе…
— Ако господин Хамилтън чуе какво? — обади се от прага Нанси, която току-що бе слязла. Отправи се към стола си и едва седнала, започна да маха фибите от бонето си.
— Тъкмо разказвах колко много харесаха гостите вечерята — обясни Алфред.
— Никога не съм виждала да се връщат толкова празни чинии — възкликна на свой ред Нанси. — Грейс ще го потвърди. — Кимнах и тя продължи: — Ще видим какво ще каже господин Хамилтън, но според мен надминахте себе си, госпожо Таунсенд.
Госпожа Таунсенд приглади блузата върху едрата си гръд.
— Е — самодоволно измънка тя, — всеки от нас имаше свой принос. — Подрънкване на порцелан откъм вратата привлече вниманието ни. Кати се опитваше да вземе завоя и да влезе при нас, но при всяка крачка чашите се изплискваха и в чинийките вече имаше по една малка локва.
— Ох, Кати! — въздъхна Нанси, когато подносът се стовари на масата. — Всичко изля. Вижте, госпожо Таунсенд.
Възрастната жена вдигна драматично очи към тавана.
— Вече започвам да си мисля, че само си губя времето с това момиче.
— Толкова се старая, госпожо — промънка Кати. — Наистина много се старая. Не исках да…
— Какво не искаше, Кати? — обади се зад гърба й господин Хамилтън. — Какво направи пък сега?
— Нищо, господине. Само исках да донеса какаото.
— Вече го донесе, глупаво момиче — обади се госпожа Таунсенд. — А сега върви да довършиш чиниите. Побързай, че водата ще изстине.
Докато момичето изчезваше към коридора, госпожа Таунсенд поклати глава и обръщайки лице към господин Хамилтън, попита с грейнали очи: