— Опитва се да открадне покупките ми — посочи ме жената с треперещ пръст.
— Така ли е? — попита полицаят.
Сигурна бях, че всеки миг ще ме арестуват, и от страх дума не можех да отроня. Успях само да кимна отрицателно.
Мама обясни какво се е случило с копчето ми и мрежата и полицаят вдигна въпросителен поглед към пострадалата, но тя очевидно не ми повярва. Най-сетне се сетиха да погледнат към мрежата и видяха, че копчето ми наистина се е закачило. Мъжът нареди на мама да ме освободи.
Тя свърши това и му благодари, отново се извини на жената и най-сетне обърна лице към мен. Чаках да видя дали ще се разсмее, или ще заплаче. В крайна сметка тя направи и двете, но не веднага. Сграбчи само кафявото ми палто и ме поведе настрани от вече разпръскващата се тълпа. Спря се едва когато се озовахме на Рейлуей Стрийт. В този момент влакът за Лондон пристигаше на гарата и едва чух онова, което тя процеди:
— Лошо момиче! Мислех, че съм те загубила. Ще ме умориш, знаеш ли?! Кой иска да убие майка си? — Подръпна палтото ми, поклати глава и стисна ръката ми така силно, че ме заболя. — Понякога си мисля, че трябваше да те оставя в сиропиталището и Бог да ми е на помощ!
Често чувах тези думи, когато бях непослушна, и без съмнение в тях имаше повече истина, отколкото горчивина. Със сигурност мнозина щяха да се съгласят, че е щяла да направи по-добре, ако ме бе оставила в сиропиталището. Няма нищо по-сигурно от това при бременност жената да загуби работата си, а животът на мама след моята поява е дълъг низ от усилия да се справи.
Разказвали са ми толкова много пъти как съм се спасила от оставане в сиропиталището, че понякога си мислех, че го знам отпреди раждането си. Пътуването на мама с влака до Ръсъл Скуеър в Лондон с мен, увита под палтото й, за да ми е топло, се бе превърнало в легенда в нашето семейство. Знаех как вървяла по Гренвил Стрийт, а после и по „Гилфорд“, как минувачите клатели глави, знаейки чудесно за къде се е запътила с малкия си вързоп. Как разпознала сградата на сиропиталището „Коръм“ по тълпата млади жени като нея, които се трупали отпред, всяка от които стискала по едно новородено. Идваше и най-важният момент, когато мама чула ясно глас (на Всевишния според мама, на глупостта — според сестра й Дий), който й поръчал да се върне и да задържи детето. Момент, за който, според семейството, трябва да съм вечно благодарна.
В онази сутрин, в която се разигра драмата с копчето и мрежата, споменаването на сиропиталището ме накара да млъкна. И не защото, както вероятно мама смяташе, се бях замислила за големия си късмет, че съм го избегнала. А по-скоро защото се отнесох в любимата история на детското си въображение. Идеята, че ако бях останала там, щях да имам за компания множество деца. Десетки братя и сестри, с които да си играя, наместо вечно изморената и сприхава майка, чието лице бе набраздено от разочарования. Най-голямото от които май бях самата аз.
Нечие присъствие непосредствено зад стола ми ме върна в реалността. Извърнах се, за да видя кой е, и забелязах млада жена. Мина близо минута, преди да осъзная, че това е сервитьорката, която ни донесе чая. Тя стоеше и ме наблюдаваше с очакване.
Премигнах няколко пъти, докато зрението ми се фокусира.
— Дъщеря ми не уреди ли сметката? — попитах аз.
— О, да — отвърна девойката с мек ирландски акцент. — Още щом поръча. — И въпреки това момичето не мърдаше.
— Тогава какво има?
— Просто… Сю от кухнята ми каза, че сте баба на… Каза, че вашият внук е… Че е Маркъс Маккорт, а аз съм негова изключителна фенка. Умирам за инспектор Адамс. Знам почти наизуст всяка от историите.
Маркъс. Стаената като мушица тревога запърха в гърдите ми с крилца, както се случва всеки път, щом някой спомене неговото име.
— Много ми е приятно да го чуя — усмихнах се аз. — Внукът ми също ще се радва.
— Страшно съжалявам за съпругата му.
Кимнах безмълвно.
Тя се поколеба и поде въпроса, който знаех, че ще последва: предстои ли нова история за инспектор Адамс? Ще излезе ли скоро нова книга? Винаги се изненадвам, когато доброто възпитание или скромността победят любопитството.