— Е… Много ми беше приятно, че се запознахме — завърши момичето. — По-добре да се връщам на работа, че Сю ще побеснее. — Понечи да си тръгне, но в последния миг се спря. — Нали ще му кажете? Нека да знае, че има хора, за които книгите му значат много.
Обещах й, макар да нямам представа кога ще имам подобна възможност. Като повечето хора от своето поколение, той пътува много. Но за разлика от връстниците си търси не приключение, а да разсее мрачните си мисли. Изчезна обгърнат в облака на своята скръб и дори не мога да предположа къде се намира. Имах вест от него преди няколко месеца. Получих картичка с образа на Статуята на Свободата с клеймо от Калифорния и дата от миналата година. Беше написано само: „Честит рожден ден. М.“
Не, не беше толкова просто. Не беше само скръбта. Беше го подгонило и чувството на вина. Нелепа вина за смъртта на Ребека. Обвинява себе си, убеден е, че ако не беше я оставил, нещата щяха да се стекат по друг начин. Много се тревожа за него. Добре разбирам особената вина, която измъчва оцелелия от някоя трагедия.
През витрината виждах как Рут прекосява улицата. Спря се да говори със свещеника и съпругата му и все още не бе стигнала дори до аптеката. С голямо усилие се примъкнах до ръба на стола си, нанизах чантата на ръката си и стиснах дръжката на бастунчето. С разтреперани крака се изправих. Имах да свърша нещо важно.
Господин Бътлър, собственик на магазинчето с кинкалерия, държеше едно съвсем малко помещение, притиснато между хлебарницата и магазин за свещи и аромати. Ала зад червената дървена врата с лъскаво медно чукче и сребърно звънче човек можеше да види удивително многообразие, което опровергаваше скромния външен вид. Мъжки шапки и вратовръзки, училищни и пътнически чанти, тигани, стикове за хокей — всичко това бе натъпкано в тясно дълго пространство.
Господин Бътлър бе нисък, около четирийсет и пет годишен мъж и правеше впечатление, че челото му расте правопропорционално на нарастването на обиколката на кръста му. Познавах и баща му, и бащата на неговия баща. Естествено, никога не го споменавам. Забелязала съм, че младите се притесняват, щом заговориш за отдавнашни времена. Когато влязох в магазинчето му тази сутрин, той се усмихна, погледна над очилата и побърза да отбележи колко добре изглеждам. Докато бях по-млада — някъде към осемдесетте, — все още бях достатъчно суетна и бях склонна да му повярвам. Сега вече смятам, че подобни коментари са любезен израз на изненадата, че съм все още жива. Все едно, благодарих му, забележката бе направена от добро сърце, и попитах дали мога да намеря при него касетофон.
— За да слушате музика ли? — попита господин Браун.
— Бих искала да говоря пред него. Да запиша думите си.
Той се поколеба. Вероятно се питаше какво ли имам толкова да кажа, че да трябва да се запише. Отиде до една витрина и извади малка черна кутия.
— Това мисля, че ще ви свърши работа. Нарича се „уокмен“ и децата го използват, за да слушат музика.
— Изглежда, наистина е това, което търся.
Трябва да бе усетил колко съм невежа, защото започна да обяснява:
— Много е лесно. Натискате това копче и започвате да говорите ето тук. — Той се наведе напред и посочи с пръст метална решетка. Сигурна съм, че долових миризма на камфор, с която бе пропит костюмът му. — Това е микрофонът.
Рут все още не се бе върнала от аптеката, когато стигнах до „При Маги“. За да не ми задават повече въпроси вътре, загърнах палтото около себе си и седнах да чакам пред автобусната спирка. Усилието ме беше оставило без дъх.
Студеният вятър вдигна и понесе забравени предмети: опаковка от сладкиш, няколко сухи листа и зелено-кафяво патешко перо. Завъртя ги в кръг, сетне ги пусна и отново ги поде. Перото очевидно бе по-леко и то полетя нагоре над покривите на магазините, докато съвсем се загуби от погледа.
Замислих се за Маркъс, „танцуващ“ по подобен начин по света, грабнат от объркана мелодия, от която очевидно не може да се отърве. В последно време доста често мислех за него. Последните няколко нощи непрестанно се явяваше в сънищата ми. Внукът ми бе като изсушено между образите на Хана, Емелин и „Ривъртън“ лятно цвете. Напълно ненавреме и не на място. Виждах го в съзнанието си ту като малко момче с разгорещено личице, ту като пораснал мъж, люшнат от любовта и загубата си.
Искам да видя лицето му отново. Да го докосна. Прекрасното, добре познато лице, изсечено като повечето лица от собствената си история. Носещо следите и цвета на минали прадеди, за които той не знае почти нищо.