Един ден ще се върне, изобщо не се съмнявам в това, защото домът е магнит, който стои някъде в съзнанието и на най-свободомислещите деца. Но дали това ще бъде утре или след години, никой не може да каже. А аз нямах време да чакам. Все по-често се виждам в студената чакалня на времето, как треперя, докато стъпките на древни духове и отекващи гласове заглъхват.
Това е и причината да започна този запис. Може би няма да е само един. Искам да споделя с Маркъс стара, пазена от години тайна.
В началото исках да му пиша, но когато намерих листове и черна химикалка, забелязах, че пръстите ми така треперят, че нищо не се получава. Готови да сътрудничат, те бяха напълно неефективни и мислите ми излизаха на листа като нечетливи драсканици.
Силвия беше тази, която ме наведе на мисълта за касетофона. При един от спонтанните й пориви да подреди нещата ми, продиктуван вероятно от желанието по-скоро да се спаси от някой от несимпатичните пациенти, тя попадна на листовете с моите неуспешни опити.
— Искала си май да нарисуваш нещо — подхвърли, докато завърташе листовете в различни посоки срещу светлината. — Доста модерно се е получило. Каква е идеята?
— Писмо — отвърнах аз.
И тогава ми разказа за метода на Бърти Синклер да пише и получава писма на касети.
— Трябва да знаеш, че оттогава с него всичко стана по-лесно. Много по-малко мрънка. Започне ли да се оплаква от лумбагото си, включвам касетофона и пускам някое от писмата. Веднага се променя — става весел като чучулига.
Седях на спирката и въртях пакета между пръстите си в радостно предчувствие за възможностите, които устройството би ми дало. Щом се прибера, ще започна.
Рут ми помаха от отсрещната страна на улицата и тръгна по пешеходната пътека, като прибираше пликчето от аптеката в чантата си.
— Мамо, какво правиш навън в този студ? — започна да мърмори тя, щом наближи и взе да се оглежда. — Хората ще решат, че съм те накарала да ме чакаш тук. — Помогна ми да стана и ме поведе надолу по улицата към колата си. Пристъпвах до чаткащите токчета на дъщеря ми.
По пътя обратно към „Хийтвю“ гледах как една след друга пред очите ми отминават улиците, застроени със съвършено еднакви ниски сгради от сив камък. В една от тях малко по-нататък, сгушена между две свои близначки, бе къщата, в която се бях родила. Хвърлих поглед към Рут, но и да ме бе забелязала, с нищо не го показа. А и защо ли да го прави, минавахме от тук всяка неделя.
Продължихме по тесния път и постепенно напуснахме селото. Както обикновено, затаих дъх — съвсем за кратко.
Веднага след Бридж Роуд следваше завой и пред нас се откриваше входът на „Ривъртън“. Високи почти колкото стълб на улично осветление, двете красиви крила на портата от ковано желязо представляваха сложна бродерия от преплетени ивици и зад тях започваше шушнещият тунел от сплетени клони на вековните дървета. Сега някой бе боядисал портата в бяло и вече не се виждаше искрящото сребристо. Между плетениците от ковано желязо висеше табела с надпис:
„Ривъртън“. Отворено за посещения от март до октомври.
От 10,00 — 16,00.
Вход за възрастни 4 паунда, за деца 2 паунда.
Работата с касетофона изискваше малко предварителни упражнения. Добре че Силвия бе винаги наблизо. Показа ми как да държа микрофона пред устата си и докато тя придържаше ръката ми, произнесох първото, което ми хрумна в момента:
— Ало… Здравейте. Говори Грейс Брадли… Проба. Едно. Две. Три.
Силвия дръпна уокмена и се усмихна развеселено.
— Много професионално. — Натисна едно копче и се чу шум от превъртане на лентата. — Ще върна сега назад, за да чуем какво се е получило.
Чу се леко прещракване, тя натисна бутона „плей“ и двете зачакахме.
Разнесе се гласът на старостта: немощен, изтънял, почти невидим. Тънка лента, така излиняла, че са останали само няколко накъсани нишки. Някакви бледи следи от мен, от истинския ми глас, този, който чувах в главата си насън.
— Страхотно — рече Силвия. — Оставям те с него. Ако искаш да дойда, само дай знак.
Тя се обърна да си върви и внезапно се разтревожих.
— Силвия…
— Какво, миличка?
— Какво да говоря?
— Ами… не знам — засмя се тя. — Представи си, че той седи тук до теб, и му разкажи онова, което мислиш.
Точно това направих, Маркъс. Помислих си, че си се изтегнал в краката ми, както обичаше да го правиш като малък, и започнах да говоря. Разказах ти някои неща, които върших напоследък, за филма и за Урсула. Гледах да не засягам темата за майка ти, като само споменах, че много се е затъжила за теб. Копнее да те види.