Исках да ти разкажа за спомените си, не за всички, естествено. Имам цел, но тя не е да те отегчавам с истории за моето минало. По-скоро да ти разкажа за странното усещане, че те стават все по-реални от действителния ми живот. Това се случва без никакво предупреждение и с огромна изненада установявам, когато отворя очи и осъзная, че се намирам в 1999 година. Странно е как естеството на времето се променя и започвам да се чувствам у дома си по-скоро в миналото, докато съм като случаен посетител в това странно нещо, което сме приели да наричаме „настояще“.
Странно е и усещането да седиш сам в стаята си и да говориш пред малка черна кутия. В началото шепнех, за да не чуят останалите обитатели. Боях се, че гласът ми и тайните ми ще се понесат по коридора и ще стигнат чак до помещението за закуска, все едно самотна корабна сирена в чуждо пристанище. Когато главната сестра се появи с лекарствата ми, изненадата, която прочетох на лицето й, ме успокои.
Сега вече тя излезе. Оставих хапчетата на перваза до мен. Ще ги взема по-късно, защото искам сега съзнанието ми да е бистро.
Наблюдавам как слънцето залязва над пустото поле. Харесва ми да проследявам как се спуска безмълвно зад дърветата в края на хоризонта. Днес за миг затворих очи и пропуснах прощалните отблясъци. Когато отново ги отворих, този върховен миг бе отминал и трептящият полукръг бе потънал, а небето ми се стори като ограбено — ясно, студено, прорязано само от леденобели ивици. Опустялото поле изтръпна от настъпилия сумрак и само в далечината влакова композиция пълзеше в мъгливата долина. Електрическите спирачки изскърцаха, когато локомотивът зави към селото. Часовникът на стената показваше шест часа. Това бе влакът, с който се прибираха хората, работещи в Челмсфорд, Брентфорд и дори в Лондон.
Представях си гарата. Вероятно не така, както изглеждаше сега, а по-скоро такава, каквато я познавах отпреди. С големия гаров часовник над перона, който строго напомняше с неуморните си стрелки, че времето и влаковете не чакат никого. Вероятно сега са го заменили с онези безлични електронни приспособления. Няма как да знам, защото от много време не съм стъпвала там.
Виждам гарата такава, каквото я видях онази сутрин, когато изпращахме Алфред на фронта. Гирлянди от хартиени триъгълници, червени и сини, плющяха на вятъра, деца се гонеха нагоре-надолу и се провираха между хората и багажа им, ехтяха пронизителните свирки на началник–гарата, националното знаме. Младежите — наистина съвсем млади момчета — бяха с изпрани и изгладени униформи и лъснати ботуши. Блестящите вагони вече чакаха на своя коловоз, готови да потеглят. Да отведат нищо неподозиращите си пътници към ада от кал и смърт.
Но стига за това. Прекалено избързвам.
„Из цяла Европа светлините гаснат.
Няма да ги видим отново запалени до края на живота си.
Лорд Грей, министър на външните работи на Великобритания
3 август 1914 г.“
На Запад
С всеки изминал ден, докато 1914-а вървеше с бързи стъпки към своя край и към следващата година, загубвахме надеждата, че войната ще приключи до Коледа. Един изстрел в някаква далечна страна разлюля европейските държави и заспалият великан на вековни ежби се събуди. Майор Хартфорд бе мобилизиран и прахта от славата му, неговата и на още други отдавна забравени герои, бе изтупана от забравата, а лорд Ашбъри замина за Лондон, където се присъедини към доброволческите отряди за охрана на домовете в Блумсбъри. Господин Фредерик бе обявен за негоден за военна служба заради прекарана през 1910 година пневмония, ето защо продължи да работи в своя завод, като замени производството на коли със самолети и получи от правителството специална значка в уверение на това, че има ценен принос за военната индустрия. Не беше кой знае каква утеха, отбеляза Нанси, която разбираше тези неща и знаеше, че господин Фредерик отдавна мечтаел за военна служба.
Историята показа, че настъпването на 1915 година разкри постепенно истинския характер на войната. Ала известно е, че историята е разказвач, чиито жестоки средства за преглед назад превръщат актьорите й в истински глупаци. Защото, докато във Франция младите мъже се биеха с неподозирана смелост, в „Ривъртън“ 1915 година мина почти както и 1914-а. Разбирахме, че на Западния фронт се е стигнало до задънена улица — господин Хамилтън ни държеше в течение с ревностното си следене на зловещата информация; естествено, съществуваха и достатъчно на брой дребни неудобства, които караха хората да са недоволни от войната, но за онези, чийто живот бе до този момент в застой, това бе омекотено от огромното въодушевление, че конфликтът дава някаква голяма цел. Тъкмо тези хора превърнаха войната в арена, на която да покажат своите достойнства.