— Може да отидем на Марс, когато Дейвид се появи.
Мълчание.
— Ще има марсианци — и добри, и лоши, както и неподозирани опасности.
Като всяко по-малко дете в семейството, Емелин бе превърнала в смисъл на своя живот задачата да се мъчи да участва в предпочитанията на брат си и сестра си. Нямаше нужда да поглежда отново вътре, за да разбере, че този път е успяла.
— Ще го обсъдим на съвета — дойде отговорът.
Емелин изписка възторжено и вдигна крак, за да влезе в скривалището.
— Но ще кажем на Дейвид, че аз съм дала предложението, нали?
— Внимавай за свещта.
— Може да оцветя картата с червено наместо зелена. Наистина ли на Марс дърветата са червени?
— Естествено. Водата — също, и почвата, и каналите, и кратерите.
— Кратери ли?
— Огромни, дълбоки тъмни дупки, където марсианците държат децата си.
Показа се ръка, която притвори вратата.
— Нещо като кладенец, нали? — попита Емелин.
— Само че много по-дълбок. И по-тъмен.
— Защо крият там децата си?
— За да не се вижда какви отвратителни експерименти правят с тях.
— Например? — развълнувано попита Емелин.
— Ще разбереш — отговори Хана. — Когато Дейвид дойде.
Както обикновено, животът на прислугата долу бе своеобразно отражение на живота горе.
Една вечер, когато семейството вече беше по леглата, ние седяхме в нашата обща стая, наобиколили гаснещия огън в камината. Господин Хамилтън и госпожа Таунсенд заемаха двете крайни места, а Кати, Нанси и аз се бяхме сгушили и плетяхме неизменните шалове на светлината на пламъците. Студеният вятър навън блъскаше стъклата и всеки пък, когато успееше да се промъкне през пролуките под вратите, бурканите със сушени треви и плодове на госпожа Таунсенд на полиците леко звънтяха.
По едно време господин Хамилтън поклати глава и остави настрани броя на „Таймс“, който четеше. Свали очилата си и разтри очи.
— Още лоши новини ли? — попита госпожа Таунсенд, зачетена в този момент в лист с празничното меню.
— Най-лошите. — Господин Хамилтън постави отново очилата на носа си. — Нови загуби в Ипр. — Изправи се и отиде до дъската, на която бе разпънал карта на Европа, обсипана с мънички фигури (набор оловни войници от играчките на Дейвид, свален от тавана), които представляваха различни армии и военни действия. Махна фигурата на дука на Уелингтън от едно място във Франция и го замени с двама френски хусари. — Никак не ми харесва — промърмори той под нос.
— А на мен това тук не ми харесва — въздъхна госпожа Таунсенд и чукна молива си върху листа пред нея. — Как да приготвя коледна вечеря без масло, без чай, да не говорим за пуйка?
— Как така без пуйка, госпожо Таунсенд? — не се сдържа Кати.
— Нямаме дори крило от пуйка.
— Какво ще поднесете?
— Не се плаши, момиче. Все ще измисля нещо. Някога да не съм успявала?
— Така си е, госпожо. Винаги успявате — съвсем сериозно.
Госпожа Таунсенд погледна подозрително, да не би да я иронизират, но след като се увери, че няма такова нещо, успокоена се зачете отново в менюто.
Правех опити да се съсредоточа в плетенето, но след като за трети път изпуснах бримка, оставих плетивото настрани и се изправих. Цяла вечер ме измъчваше един въпрос. Свързан бе с нещо, което бях видяла същия ден в селото, но така и не разбирах какво означава.
Подръпнах престилката си и пристъпих до господин Хамилтън, който според мен имаше отговори на всички въпроси.
— Господин Хамилтън — предпазливо рекох аз.
Мъжът се обърна и ме изгледа над очилата си, все още стиснал дука на Уелингтън между издължените си, остри в краищата пръсти.
— Какво има, Грейс?
Хвърлих крадешком поглед към останалите, които в момента обсъждаха нещо оживено.
— Какво има, момиче? — повтори икономът. — Езика ли си глътна?
— Не, господине — изкашлях се аз, — исках само… Искам да ви попитам нещо. Нещо, което видях в селото днес.
— Така ли? Какво видя?
Погледнах към вратата.
— Къде е Алфред, господин Хамилтън?
— Сервира горе херес. Защо? Какво общо има той с това?
— Ами… Видях го днес в селото и…
— Сигурно. Изпратих го с една поръчка.
— Знам, видях го при господин Макуиртър. А също и когато излезе от магазина. — Стиснах притеснено устни. Някаква необяснима съпротива ме караше да не искам да продължа. — Дадоха му бяло перо, господин Хамилтън.