— Сериозно? — ококори очи икономът и дукът на Уелингтън тупна на масата.
Кимнах в знак на потвърждение. Пред очите ми още бе Алфред, когото някакъв непознат спря на улицата. Алфред стоеше объркан с перото в ръка, а покрай него отминаваха хора и се споглеждаха. Само след миг той наведе глава и с увиснали рамене забърза нанякъде.
— Бяло перо значи — прекалено високо повтори господин Хамилтън и привлече вниманието на останалите.
— Какво има, господин Хамилтън? — обади се госпожа Таунсенд и погледна към нас над очилата си.
Възрастният мъж прокара длан по лицето си. Клатеше глава в недоумение.
— Връчили на Алфред бяло перо.
— Не думай! — зяпна госпожа Таунсенд и вдигна ръка към пълната си гръд. — Не може да бъде. Не и бяло перо. Не и на нашия Алфред.
— От къде знаете?
— Грейс е видяла — отвърна господин Хамилтън. — Тази сутрин в селото.
Кимнах, за да потвърдя, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Усещах, че съм отворила кутията на Пандора с разкриването на чужда тайна, а не можех да върна нещата назад.
— Това е нелепо — възкликна господин Хамилтън и подръпна жилетката си. Върна се на мястото си и намести очилата си. — Алфред не е страхливец. Дава своя принос за войната, като помага да се поддържа този дом. Има важна длъжност в едно важно семейство.
— Но не е същото като да е на фронта, нали, господин Хамилтън? — обади се Кати.
— Напротив! — избухна възрастният мъж. — Всеки от нас има своята роля за тази война, Кати. Дори ти. Наш дълг е да запазим традициите на чудесната ни страна, за да може, когато войниците се завърнат по домовете си с победа, да заварят обществото, което помнят.
— Значи, като мия тенджерите и съдовете, също помагам за добрия изход на войната? — удиви се Кати.
— Не и по начина, по който ги миеш — побърза да отбележи госпожа Таунсенд.
— Да, Кати — увери я господин Хамилтън. — Като изпълняваш задълженията си, като плетеш шаловете, даваш своя принос. — Той погледна към Нанси и мен. — Всички ние го правим.
— Не ми се струва достатъчно, ако питате мен — подхвърли Нанси с наведена глава.
— Какво искаш да кажеш?
Тя спря да плете и отпусна кокалестите си ръце в скута.
— Да вземем Алфред например. Той е млад, силен мъж. Със сигурност ще е по-полезен на останалите войници на фронта там, във Франция. Всеки може да налива шери.
— Всеки може какво? — пребледня господин Хамилтън. — Ти най-добре би трябвало да знаеш, че работата на прислугата е умение, което не се отдава на всеки.
— Разбира се, господин Хамилтън — изчерви се Нанси. — Напълно съм съгласна. — Тя смутено започна да разтрива ставите на пръстите си. — Аз самата… Чувствам се някак непотребна напоследък.
Господин Хамилтън тъкмо се канеше да отхвърли подобни чувства, когато неочаквано се чуха стъпките на Алфред, който трополеше бързо по стълбите и само след миг се появи на прага. Икономът се стъписа, а всички ние млъкнахме някак виновно.
— Какво се е случило, Алфред? — попита най-сетне госпожа Таунсенд, която първа се окопити. — Защо тичаш така по стълбите? Изкара ума на горката Грейс. Подскочи така, сякаш щеше да изскочи от кожата си.
Усмихнах се едва забележимо на Алфред, защото изобщо не се бях изплашила. Просто се изненадах като всички останали. Вече горчиво съжалявах, че споменах пред господин Хамилтън за перото. Бях започнала да харесвам Алфред: добросърдечен какъвто си беше, той често отделяше време, за да ме накара да се измъкна от черупката си. Не беше честно да говоря за онзи неудобен миг в негово отсъствие.
— Извинявай, Грейс — рече Алфред. — Но младият господар Дейвид пристигна.
— Очаквахме го — погледна часовника си господин Хамилтън. — Докинс трябваше да посрещне влака в десет. Госпожа Таунсенд е готова с вечерята му, така че би ли я занесъл горе?
Алфред кимна.
— Известно ми е, господине… — преглътна той. — Само че… Младият господар Дейвид е довел още един човек. От Итън. Струва ми се, каза, че е син на лорд Хънтър.
Чакай да си поема дъх. Ти ми обясни преди време, че във всяка история настъпва момент, когато основните герои вече са си намерили място на сцената на събитията и драматичното действие може да започне. Разказвачът тогава загубва контрол и героите заживяват свой собствен живот.
Появата на Роби Хънтър довежда историята до брега на нейния Рубикон. Дали да го премина? Може би все още не е твърде късно да обърна гръб и да се откажа. Да увия всеки от тях в тънка хартия и да ги прибера в кутиите на своята памет?