Усмихвам се, защото не мога да спра вече този разказ, както не мога да спра хода на времето. Не съм толкова романтична, че да си мисля, че историята иска да бъде разказана, но съм и достатъчно честна, за да призная, че самата аз искам да го направя.
И така, да се върнем към Роби Хънтър.
Рано на другата сутрин господин Хамилтън ме повика в малката си стаичка с размери на килер, затвори внимателно вратата и поиска да обсъди с мен предстояща задача, която се смяташе за особена чест. Всяка зима книгите, списанията и ръкописите, намиращи се в библиотеката на „Ривъртън“, се сваляха една по една от рафтовете и се избърсваха от прахта. Началото на тази традиция бе сложено през 1846 година от майката на лорд Ашбъри. Тя, по думите на Нанси, била луда на тема прах, но пък и имала причина за това. Една вечер в късна есен малкият брат на лорд Ашбъри, едва навършил три години, когото всички много обичали, си легнал и никога повече не се събудил. Майката, макар да не получила потвърждение на съмненията си от нито един лекар, била убедена, че причина за смъртта на момченцето й е дългогодишната прах, натрупана във въздуха на този дом. Според нея причината била най-вече в библиотеката, защото двете момчета прекарали този фатален ден в нея и си играли между картите, на които били отбелязани пътешествията на отдавна починали техни предци.
С лейди Гита Ашбъри не можело да се спори. Тя потиснала скръбта си и започнала да черпи сили от източника си на смелост, да напусне родината и семейството си, както и цялата си зестра в името на любовта. Обявила незабавна война на прахта в къщата. Събрала своята армия и издала заповед да „разгромят“ врага. Чистили ден и нощ в продължение на цяла седмица, докато не изчезнала и последната прашинка. Едва тогава тя дала воля на мъката си по своето момченце.
Оттогава всяка година след падането и на последния лист от дърветата в градината този ритуал се повтаря. Дори и след нейната смърт. През 1915 година на мен се падна честта да спазя традицията, въведена от покойната лейди Ашбъри. (Сигурна съм, че отчасти това бе наказание за видяното от мен в селото предишния ден. Господин Хамилтън не ми беше благодарен, че съм довела срамния призрак на дезертьорството в „Ривъртън“.)
— Тази седмица ще те освобождават по-рано от обичайните ти задължения, Грейс — рече той с едва забележима усмивка, седнал зад малкото си бюро. — След това ще отиваш в библиотеката, където ще започнеш почистването от най-горните рафтове, докато стигнеш тези на нивото на пода.
Поръча ми да взема чифт памучни ръкавици, влажна кърпа и ми пожела успех със сериозност, напълно подходяща за тази най-досадна от всички задачи в къщата.
— Не забравяй, Грейс — рече той на прощаване, — че лорд Ашбъри много държи на почистването на прахта. Отговорността ти е голяма и трябва да си много благодарна… — Проповедта му бе прекъсната от почукване на вратата. — Влез! — провикна се той.
Вътре, нервна като паяк, пристъпи Нанси.
— Господин Хамилтън — задъхано започна тя, — елате бързо. Горе става нещо, което се нуждае от спешното ви мнение.
Той веднага се изправи, свали с един замах черното си сако от закачалката зад вратата и пое с бързи стъпки нагоре по стълбите. Двете с Нанси го следвахме по петите.
В преддверието на главния вход стоеше Дъдли градинарят и мачкаше вълнената си шапка ту с едната, ту с другата ръка. В краката му с прясна смола по клоните лежеше току-що отсечен огромен норвежки смърч.
— Какво правите тук, господин Дъдли? — попита строго господин Хамилтън.
— Донесох коледното дърво, господине.
— Виждам. Но вие какво правите тук? — Господин Хамилтън посочи с жест преддверието, след което сведе длан към дървото на пода. — И, което е по-важно, какво прави това тук? Огромно е.
— Ъхъ, ама е красиво — сериозно отвърна Дъдли и огледа с възхищение клоните. — Хвърлил съм му око от години, само чаках да стане достатъчно високо. Тази зима ми се стори вече готово. Малко по-голямо е от обикновено — заключи той и погледна иконома.
— Не разбирам какъв е проблемът — обърна се икономът към Нанси.
Тя бе стиснала пестници, а устните й образуваха съвсем тънка линия.
— Не може да влезе, господин Хамилтън. Той опита да го изправи в дневната, където обикновено му е мястото, но не се побира.