— Не го ли премерихте? — обърна се господин Хамилтън към градинаря.
— А, мерих го, но никога не ме е бивало много в аритметиката — отвърна човекът.
— Ами вземи триона и отрежи излишното, човече.
— Щях, сър, но се страхувам, че не може да се отнеме повече. Скъсено е колкото може отдолу, а и откъм върха, където е мястото на ангела.
Стояхме замислени пред този нерешим проблем, събрани в застланото с мраморни плочи преддверие. Ала времето течеше и всички знаехме, че съвсем скоро семейството ще започне да слиза за закуска. Най-сетне господин Хамилтън се произнесе:
— Виждам, че нищо не можем да направим. След като не може да се подкъси отгоре, защото няма да има къде да застане ангелът, ще се наложи да нарушим традицията, само тази година, и да го поставим в библиотеката.
— В библиотеката ли, господин Хамилтън? — не се сдържа Нанси.
— Да. Под стъкления купол — отвърна икономът, след което хвърли изпепеляващ поглед към Дъдли. — Само там може да се види цялата красота на дървото.
И така, на 1 декември 1915 година аз кацнах на тесния балкон в библиотеката и застанах пред най-горния рафт на най-отдалечения край с мисълта, че цяла седмица ще прекарам тук в бърсане на прах, в компанията на скъпоценното дърво, чиито клони се бяха устремили възторжено към небето. Намирах се на едно ниво с короната и специфичният му аромат насищаше ленивата атмосфера на прашното помещение.
Тесният балкон на библиотеката в „Ривъртън“ бе разположен високо над стаята и не беше трудно да не се разсейваш. Неохотата да започна бързо се присъедини към желанието да отлагам и да съзерцавам гледката под себе си. Общоизвестна истина е, че независимо от това колко добре познаваш дадено място, когато го наблюдаваш отвисоко, преживяването е наистина приятно. Стоях до парапета и оглеждах всичко наоколо, дори и оттатък дървото.
Библиотеката — обикновено просторна и внушителна — сега ми приличаше на сцена. Добре познатите предмети — роялът „Стейнуей и синове“, дъбовото писалище, глобусът на лорд Ашбъри — бяха далеч по-дребни; също като макети, сякаш наредени за декор на група актьори, които всеки момент ще влязат.
Местата за сядане носеха театралния дух на очакването. Канапето в центъра на сцената, двете кресла, покрити с калъфи „Уилям Морис“, квадратът светлина, която падаше отвън върху част от рояла и килима. Всичко беше готово в търпеливо очакване на актьорите. Каква ли пиеса можеха да поставят в подобна обстановка? Комедия, трагедия, пиеса за съвременните нрави?
Така в съзерцание можех да прекарам цял ден, но в съзнанието ми отекна гласът на господин Хамилтън, който ми напомняше за това колко лорд Ашбъри държи прахта да бъде избърсана и как прави внезапни проверки. С огромна неохота посегнах към първата книга. Обърсвам двете корици, гръбчето и — обратно на място. После следващата.
Към средата на сутринта бях привършила пет от десетте рафта на балкона и се канех да се заема със следващия. За щастие бях започнала от най-горния, така че за последния можех да съм седнала, докато работя. Бях обърсала вече стотици книги и пръстите ми бяха свикнали, така че вършеха работата си почти механично.
Тъкмо протягах ръка към шестия том на шестия рафт, когато смели звуци от пианото — остро и внезапно — нарушиха тишината. Неволно се извърнах и надникнах оттатък дървото.
Седнал пред рояла, непознат младеж прокарваше пръсти по гладката повърхност на клавишите. Виждах го за първи път, но дори тогава знаех кой е той. Това бе приятелят на младия господар Дейвид от Итън. Синът на лорд Хънтър, който бе пристигнал снощи.
Беше красив. Но кой на тези години не е? При него обаче хубостта се криеше другаде — в спокойствието. Сам в стаята, със скрити под сключените тъмни вежди очи, той бе олицетворение на отминала скръб, дълбока и трудно прикрита. Беше висок и слаб, макар да нямаше вид на мършав; кестенявата му коса бе оставена по-дълга, отколкото диктуваше модата; някои кичури стигаха до яката, а други се протягаха до скулите.
Видях как от мястото пред пианото оглежда библиотеката — бавно и старателно, докато погледът му най-сетне спря на една от картините. На син фон се виждаше тъмното очертание на женска фигура, приклекнала с гръб към зрителя. Платното бе закачено в най-далечния ъгъл между две тумбести китайски вази в синьо и бяло.
Младежът приближи, за да разгледа картината по-добре, и остана там. Бе така погълнат в съзерцание, че чак ми стана неудобно от любопитството, с което следях движенията му. Книгата на шестия рафт все така чакаше да бъде изтрита от едногодишния прах.