В пълна концентрация младежът едва забележимо ту се навеждаше напред, ту се отдръпваше леко назад. Направи ми впечатление, че дългите пръсти на ръцете му висят отстрани на бедрата. Съвършено неподвижни.
Той все така стоеше пред творбата леко наклонил глава, когато зад гърба му вратата се отвори със замах и стиснала китайската кутия, в стаята връхлетя Хана.
— Дейвид! Най-сетне! Имаме страхотна идея. Този път можем да отидем в…
Тя се сепна и замръзна на място стресната. В същия миг Роби се извърна и я погледна. Лицето му бавно се разтегли в усмивка и в един миг меланхолията, която го бе владяла допреди малко, изчезна без следа. Запитах се дори дали не си я бях въобразила. Лицето му придоби младежко изражение и ми се стори дори красиво.
— Простете! — с пламнали страни промълви Хана. Няколко кичура се бяха измъкнали от лекия кок, в който бе прибрала косата си. — Помислих ви за друг. — Остави кутията на крайчето на канапето и с известно закъснение се сети да подръпне и оправи бялата си престилка.
— Няма нищо — усмихна се младежът и насочи отново вниманието си към картината.
Хана остана загледана в гърба му. Върховете на пръстите й видимо потрепваха от смущение. Тя чакаше така, както и аз, той да се обърне, да протегне ръка за поздрав и да каже името си, което е най-малкото възпитано.
— Като си помисли човек колко много е казано с толкова пестеливи щрихи — обади се по едно време младежът.
Хана насочи вниманието си към картината, но тъй като гърбът му я скриваше от нея, не можа да каже какво мисли. Само въздъхна дълбоко.
— Невероятна е — продължаваше той, — не мислите ли?
Нахалството му не й остави друг избор, освен да пристъпи напред и да застане до него пред платното.
— Дядо ми не я харесваше особено — отбеляза тя, опитвайки се да изглежда непринудено. — Според него е неприлична и нескопосна. Затова я скри на толкова забутано място.
— А според теб такава ли е?
Тя се взря в платното, все едно го виждаше за първи път.
— Нескопосна може би, но не и неприлична.
Роби кимна.
— Няма как нещо толкова откровено да бъде неприлично.
Хана хвърли крадешком поглед към профила му и започнах да се питам кога ще се престраши и ще го попита кой е и как се е озовал в библиотеката на дядо й. Отвори уста да каже нещо, но нищо не излезе.
— Защо дядо ти я е закачил тук, щом според него е неприлична?
— Подарък му е — отвърна Хана, доволна от това, че най-сетне й зададоха въпрос, чийто отговор знаеше. — От някакъв много важен испански граф, който дойде тук, за да ходят на лов. Така че е испанска.
— Да, зная — отвърна той. — Пикасо. Виждал съм негови работи и преди.
Тя повдигна вежда и Роби се засмя.
— В една книга, която моята майка ми показваше. Родена е в Испания. Има роднини там.
— Сериозно, в Испания? А бил ли си в Куенка? А в Севиля? Посещавал ли си двореца Алкасар?
— Не — отговори младежът. — Но след разказите на майка ми си мисля, че съм бил. Все й обещавах да се върна с нея там. Като птици, за да избягаме от английската зима.
— Тази зима ли? — попита Хана.
Той я изгледа, очевидно заинтригуван.
— Извинявай, предполагах, че знаеш. Майка ми почина.
Дъхът ми секна от изненада и точно в този миг в стаята влезе Дейвид.
— Виждам, че вече сте се запознали — ухили се той някак лениво.
Дейвид ми се видя пораснал от последния път, когато го видях. А може би така ми се стори поради новия начин, по който ходеше и по който се държеше. Съвсем като възрастен. Определено беше променен.
Хана кимна безмълвно и се отдръпна смутено. Хвърли поглед към Роби, но ако бе искала да каже нещо и да уреди нещата или да се извини, моментът беше отлетял твърде бързо. Вратата се отвори отново със замах и вътре връхлетя Емелин.
— Дейвид! — възкликна тя. — Най-сетне си тук. Умряхме от скука. Чакаме те с нетърпение да поиграем. Двете с Хана вече сме решили къде… — В този миг забеляза Роби. — О, здравейте. Вие кой сте?
— Роби Хънтър — представи го Дейвид. — Вече си се запознал с Хана, а това е малката ми сестра, Емелин. С Роби учим в Итън.
— Ще останете за края на седмицата, така ли? — попита Емелин и хвърли бегъл поглед към сестра си.
— Малко по-дълго, ако не възразявате — съобщи Роби.
— Роби нямаше планове за тази Коледа — обясни Дейвид. — И реших, че може да я прекара тук с нас.