— Цялата коледна ваканция ли? — не се сдържа Хана.
— Така и така ще сме затворени тук, добре е да сме по-голяма компания. Иначе бихме се побъркали.
От мястото си горе на балкона усетих колко вбесена е Хана. Дланите й лежаха на китайската кутия. Сигурна бях, че си мисли за правило номер три от Играта: участниците са само трима. Измислените епизоди и приключения й се изплъзваха. Хана вдигна очи към Дейвид и в тях се четеше очевидно обвинение — нищо че той се направи, че не забелязва.
— Погледнете колко голямо е това дърво — с леко приповдигнат тон обяви той. — По-добре да започваме украсяването му, че може и да не успеем да приключим до Коледа.
Сестрите му не мърдаха от местата си.
— Хайде, Ем — подкани той по-малката и свали кутията с играчки и украса на земята, като старателно избягваше да гледа към Хана. — Да покажем на Роби как го правим.
Отдалеч личеше, че Емелин се разкъсва между Хана и предложението. Тя бе не по-малко разочарована от сестра си и копнееше колкото нея за Играта. Но като най-малка винаги бе играла незначителна роля в техните отношения и ето че сега Дейвид бе показал предпочитание към нея. Изкушението да състави двойка за сметка на третия участник бе неустоимо. Привързаността към Дейвид и вниманието му й бяха прекалено скъпи, за да му откаже.
Хвърли пореден гузен поглед към Хана, сетне се усмихна широко на брат си, пое пакета, който той й подаде, и започна да сваля тънките хартии, с които бяха увити крехките стъклени играчки. Докато Емелин възкликваше радостно при вида на всяка позабравена играчка, Хана опъна гордо рамене и изнесе китайската кутия от стаята, приела поражението. Дейвид я проследи как затваря вратата и поне се постара да изглежда смутен. Когато много скоро тя се появи с празни ръце, Емелин я посрещна радостно.
— Хана, няма да повярваш! Роби казва, че никога не е виждал играчка херувимче.
По-голямата й сестра мина по килима и коленичи до тях. Дейвид бе застанал до рояла с разперени пръсти над клавишите. Плавно ги спусна и удари нежно два акорда. Сетне, точно когато най-малко очаквахме, инструментът оживя под пръстите му с изумително красива мелодия. Това бе валсът на Шопен в до минор.
Колкото и невероятно да ви се струва, този ден в библиотеката за първи път чувах истинска музика. Имах смътен спомен как мама ми пее, докато бях съвсем малка, но това трябва да е било, преди да започнат болките й в гърба, защото след това песни вече нямаше. Единствено господин Конъли от отсрещната страна на улицата свиреше на устната си хармоника ирландски мелодии, когато пийнеше повече в петък в кръчмата. Но това не ставаше често.
Опрях лице между пръчките на перилата и затворих очи, понесена от вълшебните, проникващи в душата звуци. Не мога да преценя дали Дейвид свиреше добре, нямаше с какво да сравня, но за мен бе съвършено — като всички красиви спомени.
Когато и последната нота отзвуча в слънчевата стая, чух Емелин да казва:
— Нека и аз ви изсвиря нещо. Това, което Дейвид изсвири, не е музика за Коледа.
Тя се настани на столчето и изсвири своя свободна интерпретация на известна коледна песен. Звучеше чудесно, но магията бе отлетяла.
— Ти свириш ли? — вдигна очи Роби към Хана, която с кръстосани крака седеше на пода в красноречиво мълчание.
— Хана има много таланти — засмя се Дейвид, — но музикалният не е сред тях. — Въпреки че след всичките уроци, които чух, че тайно си взимала в селото, кой знае? — ухили се той.
Хана хвърли намусен поглед към Емелин и тя сви само рамене в отговор: „Просто се изпуснах.“
— Предпочитам думите — спокойно заяви Хана и започна да освобождава от опаковката няколко оловни войника, които пускаше в полата си. — Много по-добре вършат онова, което искам от тях.
— Роби също пише — обади се Дейвид. — Той е поет. И то много добър. Тази година в „Колидж Кроникъл“ публикуваха няколко негови работи. — Големият брат държеше срещу светлината стъклена топка и лъчите, които се пречупваха през множеството й разноцветни равнини, се отразяваха на пода. — Коя харесвах най-много? Май онази за разрушения храм.
В този момент вратата се отвори и в библиотеката влезе Алфред с поднос, отрупан с медни сладки с формата на човечета, захаросани сливи и хартиени пликчета, пълни с ядки.
— Извинете — рече Алфред и остави товара си на масата за напитки. — Госпожа Таунсенд изпраща това за украса на дървото.
— Прекрасно! — скочи Емелин насред музикалното си изпълнение и се спусна да си вземе захаросана слива.