Преди да излезе, Алфред огледа крадешком помещението, и най-вече балкона, и срещна умолителния ми поглед. Децата насочиха отново вниманието си към коледната украса и той свърна към извитата стълба, за да дойде при мен.
— Как върви? — попита ме тихо.
— Добре — също толкова тихо отвърнах аз. Погледнах с чувство на вина книгата в скута ми и празното място на полицата.
Алфред проследи погледа ми и само повдигна вежди.
— След като така и така съм тук, нека поне ти помогна.
— Дали господин Хамилтън ще…
— Няма да забележи, че ме няма поне през следващия половин час — усмихна се той. — Ще започна от отсрещния край и може да се срещнем в средата.
Кимнах, обзета едновременно от благодарност и стеснение.
Алфред измъкна от джоба си парче чист плат, взе първата книга на редицата и седна на пода. Наблюдавах го известно време как с привидна сериозност взима всеки том, старателно го избърсва от всичките страни и го връща на мястото му, за да посегне за следващия. Заприлича ми на дете, което с магическа пръчка е превърнато във възрастен и седнало на пода с кръстосани крака, действа извънредно сериозно. Иначе гладко вчесаната му коса този път се люшваше напред при всяко навеждане към рафта.
За моя изненада той хвърли поглед към мен и тутакси отклоних очи. Изражението му ме накара да изтръпна. Лицето ми пламна. Ами ако си помисли, че го следя? Дали още ме гледа? Не смеех да проверя, за да не изтълкува погрешно вниманието ми. Въпреки всичко усетих как кожата ми настръхва.
Това се случваше вече от известно време. Между нас се възцари нещо, което така и не успявах да определя. Лекотата, с която общувахме доскоро, се бе изпарила и на нейно място се възцариха неудобство и смущение, често пъти завършващи като недоразумения. Питах се дали причината не беше в епизода с бялото перо. Ами ако е забелязал как се мотая по улиците или, по-лошо, ако е разбрал, че аз съм тази, която изплю камъчето пред господин Хамилтън и останалите на долния етаж?
Залових се с прекалено усърдие да търкам книгата, оставена в полата ми, и извърнах демонстративно глава към групата долу в подножието на дървото. Може би, ако се правех, че не забелязвам присъствието на Алфред, неудобството ми ще изчезне?
Наистина се разсеях, следейки какво правят децата; почувствах се като зрител в театрална зала, внезапно събудил се от дрямка насред нечий диалог. Съсредоточих се върху разговорите им и гласовете, които се носеха в прозрачната зимна светлина — чужди и отдалечени.
Емелин показваше на Роби подноса със сладкиши от госпожа Таунсенд, а по-възрастните обсъждаха военните действия.
Хана вдигна лице от сребърната звезда, очевидно се чудеше как да я закачи за бодливо клонче, и попита изненадано:
— И кога тръгваш?
— В началото на следващата година — отговори Дейвид с пламнало от вълнение лице.
— А кога го реши? И за колко време смяташ, че…
— Обмислям го от много време. Познаваш ме, обичам доброто приключение.
Хана не сваляше очи от брат си. Беше разочарована от внезапната поява на Роби, лишаващо я от възможността да играят любимата Игра, но това, което току-що чу, бе поредно предателство.
— Па знае ли? — с леден глас попита тя.
— Не мисля — отговори Дейвид.
— Не вярвам да те пусне. — Долових в гласа й огромно облекчение и спокойствие.
— Няма да има избор — заяви Дейвид. — Ще разбере, че съм заминал едва когато стигна на френска земя.
— А ако все пак научи?
— Няма как да стане, защото никой няма да му каже. — Дейвид гледаше сериозно сестра си в очите. — Винаги може да изтъкне всякакви аргументи, но не може да ме спре. Решил съм го. Не желая да пропусна такава възможност само защото той е на друго мнение. Самостоятелен човек съм и крайно време е татко да го разбере. И само защото неговият живот е объркан…
— Дейвид! — остро и предупредително прозвуча гласът на Хана.
— Така си е — отвърна брат й. — Цял живот е бил под влияние на баба, оженил се за жена, която не е можела да го понася, проваля се във всичко, с което се залови.
— Стига, Дейвид! — Усещах възмущението в гласа на Хана, която се огледа за Емелин и очевидно остана доволна, че малката им сестра е достатъчно далеч, за да чуе. — Дължиш му малко повече лоялност. Засрами се.
— Не искам — сниши брат й гласа си — неговите огорчения да повлияят на моя живот.