— Много съжалявам за майка ти — намусено се обади Хана.
— И аз — не закъсня Емелин и детското и лице придоби заучената физиономия на съчувствие. — Сигурно много ти липсва. На мен мама ми липсва страшно, а аз дори не я познавам — починала по време на раждането ми. А ето че сега ти заминаваш на фронта, за да избягаш от жестокия си баща. Също като в някой роман — въздъхна тежко тя.
— И то мелодрама — додаде Хана.
— По-скоро любовна история — настояваше Емелин. Тя махна опаковката на поредния предмет и в полата й се изсипаха свещи. От тях се разнесе аромат на канела и бучиниш. — Баба казва, че е дълг на всеки мъж да отиде на фронта. Казва също, че тези, които си остават у дома, са кръшкачи.
Усетих как цялата настръхвам горе в галерията. Погледът ми отскочи по посока на Алфред, но светкавично го отклоних, когато срещнах неговия. Страните му пламтяха, а в очите му се четеше огромен укор към самия себе си. Видях същото и в деня, когато го срещнах в селото. Той се изправи рязко и изпусна кърпата си за прах. Посегнах да му я подам отново, но момчето само поклати глава и като избягваше да гледа към мен, измърмори нещо за това, че господин Хамилтън сигурно вече се пита къде се губи. Проследих го безпомощно как бърза надолу по стълбите и се скрива зад вратата на библиотеката, незабелязан от децата на семейство Хартфорд. Проклех за кой ли път неспособността си да се владея.
В този момент Емелин застана с гръб към дървото и се обърна към Хана.
— Баба е разочарована и от па. Според нея той се опитва да се измъкне.
— Няма право да е разочарована — разпалено възрази Хана. — Па изобщо не е кръшкач. Щеше да замине незабавно, стига да можеше.
В стаята настъпи мъчителна тишина. Собственото ми дишане се у чести от съчувствие към Хана.
— Не се сърди на мен — начумери се Емелин. — Баба го казва, не аз.
— Стара вещица — процеди сестра й. — Па прави всичко възможно, за да работи за успешния изход на войната. Както и всички ние.
— Хана много би искала да дойде с нас на фронта — обърна се Дейвид към Роби. — И тя, и па просто не искат да разберат, че военните действия не са място за момичета и възрастни хора с болни дробове.
— Глупости говориш, Дейвид! — кипна Хана.
— Кое точно са глупости? Това, че фронтът не е място за жени и старци, или това, че искаш да отидеш да се биеш?
— Чудесно знаеш, че там ще свърша същата работа, както и ти. Знаеш също така колко ме бива във взимането на стратегически решения.
— Става дума за истински действия, Хана — рязко отвърна Дейвид. — Това е война — с истинско оръжие, истински куршуми и истински враг. А не някаква измислица или детска игра.
Поех си дълбоко дъх. Изражението на Хана бе такова, сякаш някой я беше зашлевил.
— Не може вечно да живееш в свят на фантазии — продължаваше Дейвид. — Да измисляш приключения, да пишеш неща, които никога няма да се случат в действителност, и да играеш измислени роли…
— Дейвид! — изкрещя Емелин. Тя погледна първо Роби, после отново брат си. Когато продължи, долната й устна трепереше видимо: — Правило номер едно: Играта е тайна.
Лицето на Дейвид омекна внезапно.
— Права си, Ем. Съжалявам.
— Тайна е — прошепна тя. — Важно е.
— Разбира се — съгласи се той и разроши леко косата й. — Хайде, не се разстройвай. — Наведе се към кутията с играчки. — Хей! Вижте какво намерих. Мейбъл! — Той вдигна високо стъклен ангел с криле от пресукани стъклени нишки, златиста дълга пола и молитвено восъчно лице. — Тя ти е любимата, нали? Искаш ли да я сложа на върха?
— Не може ли аз да я закача тази година? — попита Емелин и изтри очите си. Колкото и да бе разстроена, не искаше да пропусне шанса си.
Дейвид се направи, че разглежда дланта на Хана.
— Какво ще кажеш? — попита я той. — Имаш ли възражения?
Сестра му го изгледа спокойно и хладно.
— Моля ви! — подскочи Емелин и от полата й се посипаха парчета гънка опаковъчна хартия. — Досега все вие двамата я качвате на върха. Аз никога не съм го правила. Не съм вече малка.
Дейвид се напрани, че се замисля.
— На колко си вече?
— На единайсет — отговори послушно тя.
— Единайсет — повтори все така замислено Дейвид. — Това е почти дванайсет.
Момиченцето закима енергично.
— Е, добре — въздъхна той театрално. Кимна на Роби и се усмихна. — Ще ми помогнеш ли?