Двамата вдигнаха стълбата, оставена специално за украсата, и я наместиха между хартиите на пода.
— Охо! — възкликна щастливо Емелин, докато, стиснала ангела в едната си ръка, се катереше нагоре. — Приличам на Джак, който се качва по бобеното стъбло.
Много скоро вече беше на предпоследното стъпало. Протегна ръката с ангела към върха на дървото, но не успя до го достигне.
— Да му се не види! — промърмори тя под нос и хвърли поглед надолу към лицата на тримата, които я следяха със затаен дъх. — Почти стигнах. Но трябва да се кача още едно стъпало.
— Внимавай — обади се брат й. — Има ли нещо, на което да се подпреш?
Момиченцето се протегна и улови със свободната си ръка най-близкия бодлив клон, сетне много предпазливо вдигна единия си крак и стъпи на най-горното стъпало.
Затаих дъх в очакване да вдигне и следващия. Лицето й се разтегна от победоносна усмивка, докато протягаше Мейбъл, за да я постави на мястото й, и точно в този момент погледите ни се срещнаха. В първия миг очите й се разшириха от изненада, последвана от паника, защото кракът й се плъзна и тя започна да пада.
Отворих уста да я предупредя, но беше твърде късно. С писък, от който цялата настръхнах, Емелин се просна като парцалена кукла на посипания с хартии под.
Изведнъж стаята сякаш се разшири до безкрай. Всичко и всички бяха като вцепенени. Миг след това настъпи очакваното свиване. Суетня, шум, паника.
Дейвид вдигна Емелин на ръце.
— Ем? Добре ли си, Ем? — На пода проблясваше стъкленото крило на ангела, обагрено с кръв. — Божичко, порязала се е!
— На китката е. — Хана вдигна глава и очите й срещнаха тези на Роби. — Иди да доведеш някой.
С разтуптяно сърце вече бързах надолу по стълбите и до самата врата подхвърлих:
— Аз ще отида, госпожице.
Тичах по коридора, а образът на безжизненото тяло на Емелин не излизаше от ума ми. Сигурна бях, че вината е моя. Последното, което очакваше Емелин да види от другата страна на върха, бе моето лице. Нямаше да се стресне и да загуби равновесие, ако не я бях изненадала…
При един от завоите на стълбите се сблъсках с Нанси.
— Внимавай! — скара ми се тя.
— Нанси, на помощ! — останала без дъх промълвих. — Тече й кръв.
— Не разбирам — рече тя. — На кого му тече кръв?
— На госпожица Емелин. Падна… в библиотеката. Падна от стълбата. Младият господар Дейвид и Робърт Хънтър…
— Трябваше да се сетя — завъртя се Нанси на пета и се спусна надолу към стаята на прислугата. — Имах предчувствие за него. Да пристигне без предупреждение. Така не се прави.
Опитах се да обясня, че Роби няма нищо общо с произшествието, но Нанси не искаше и да чуе. Вече влизаше в кухнята и отиваше към аптечката на един от рафтовете.
— От опит знам, че хора, които изглеждат като него, носят само неприятности.
— Но вината не беше негова…
— Така ли? Тук е само от снощи и виж какво се случи.
Отказах се да споря. И без това от тичането дъх не ми беше останал, а и почти нищо не можех да й кажа, за да променя нещо, в което тя бе твърдо убедена.
Нанси грабна бинтове и шише с дезинфектант и тръгна бързо нагоре. Последвах тънката й уверена фигура и едва догонвах черните й обувки по тъмния коридор. Сигурна бях, че тя знае какво да прави.
Когато най-сетне стигнахме библиотеката, вече бе късно.
Настанена в центъра на канапето, с героична усмивка на пребледнялото лице седеше Емелин. От двете й страни бяха Хана и Дейвид, който милваше здравата й ръка. Порязаната китка, здраво стегната с бяло парче плат, според мен откъснато от престилката й, лежеше отпусната в скута й. Малко встрани пред тримата стоеше изправен Роби.
— Добре съм — съобщи Емелин, като ни видя. — Господин Хънтър се погрижи за всичко — тя изви зачервени те си очи към Роби. — Безкрайно съм му благодарна.
— Всички ние сме му благодарни — допълни Хана, без да откъсва очи от сестра си.
— Много впечатляващо, Хънтър — кимна и Дейвид. — Трябва да станеш лекар.
— А, не — побърза да възрази Роби. — Не обичам да гледам кръв.
Дейвид погледна към окървавените парчета плат на пода.
— И въпреки всичко свърши страхотна работа — отбеляза Дейвид и погали косата на малката си сестра. — Добре че не си като братовчедите, Ем. Като си помисля колко лошо се поряза само!
Емелин с нищо не показа, че го е чула. Тя не откъсваше очи от Роби и го съзерцаваше по начин, който ми напомни за господин Дъдли пред донесеното дърво. Напълно забравен, в краката й лежеше коледният ангел — със стоическо изражение, прекършени стъклени криле и покрита с кръв златиста пола.