— В каква пакост се забърка пък той? Какво го уби, Нанси?
— В крайна сметка се подхлъзнал по стълбите в къщата на майора в Бъкингамшър. Не съм го видяла, но Сара, камериерка там, го видяла с очите си, защото в това време чистела в коридора. Твърдеше, че момчето тичало твърде бързо и се спънало. Нищо повече. Едва ли се е ударило много силно, защото не паднало от високо. Същата вечер, разправяше Сара, коляното му се надуло като пъпеш — точно като рамото на Тими преди. Късно през нощта виковете започнали.
— Пак ли траяли дни наред?
— Не и при Адам — сниши още повече глас Нанси. — Сара каза, че почти цялата нощ горкото момче викало от болки и молело майка си да му помогне. Никой не мигнал в къщата през тази дълга нощ, дори и господин Баркър, конярят, който бил глух. Лежали в леглата си и слушали гласа на болката на Адам. Майорът стоял през цялото време пред вратата, стискал зъби, не проронил и сълза. И най-внезапно малко преди зазоряване виковете секнали. Къщата потънала в гробовна тишина. Когато сутринта отишла да занесе подноса със закуската на детето, Сара заварила Джемайма в неговото легло да го държи в прегръдките си. Лицата и на двамата били ангелски спокойни. Адам изглеждал като заспал.
— Тя плакала ли като предишния път?
— Не. Сара твърдеше, че видът й бил спокоен като на момчето. Предполагам, радвала се е, че най-сетне страданието е свършило. Дошъл краят на нощта и тя го изпратила на по-добро място, където няма страдание и болка.
Замислих се. Това внезапно спиране на детския плач. Облекчението на майката…
— Нанси, нали не мислиш, че тя…? — попитах аз.
— Мисля, че е било истински милосърдно момчето да си отиде по-бързо от брат си — процеди Нанси.
Настъпилото мълчание се проточи толкова дълго, че реших, че жената до мен вече е заспала, макар дишането й — леко и някак повърхностно, да сочеше друго. Издърпах одеялото до врата си и затворих очи, за да си представя крещящи от болка момчета и отчаяни майки.
Вече се унасях, когато шепотът на Нанси проряза ледения въздух в стаята.
— А сега тя е бременна отново. Очаква се да роди през август. Трябва да се молиш усилено, чу ли? И то точно сега, защото преди Коледа Той чува най-добре. Моли се този път да роди здраво бебе. Такова, дето няма да свърши без време в гроба.
Коледа дойде и отмина, библиотеката на лорд Ашбъри бе обявена за изчистена от прах и сутринта след втория ден на Коледа въпреки студа поех към Сафрън Грийн, за да направя поръчка на госпожа Таунсенд. Лейди Вайълет организираше официален обяд на Нова година с благотворителна цел — събиране на средства за нейния Комитет за белгийските бежанци. Нанси я беше чула да споделя, ме би искала да разшири дейността на Комитета и за очакваните бежанци от Франция и Португалия.
Според госпожа Таунсенд най-сигурният начин да направиш впечатление на гостите за обяд в тази оскъдица бе, като поръчаш някои от оригиналните гръцки сладкиши, които предлагаше господин Георгиас. Не че всеки можеше да си купи, добави тя със самочувствието на важна персона, особено в тези трудни времена. Така си беше. Трябваше да отида в магазина, за да направя специалната поръчка на госпожа Таунсенд от „Ривъртън“.
Въпреки ниските температури бях щастлива, че ще изляза навън. След седмици наред празници, свързани с Коледа, това бе жадувано разнообразие. Щях да остана малко сама и да прекарам цяла сутрин далеч от безкрайните наставления и наблюдението на Нанси. Няколко месеца ме бе оставила на мира, но сега интересът й към това как изпълнявам задълженията си отново се бе възродил: следеше ме, проверяваше ме, поправяше ме непрестанно. Изпитвах чувството, че ме подготвя за някаква предстояща промяна.
Освен това имах и тайна причина да се радвам, че ще ходя до селото. Четвъртата книга на Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс бе излязла от печат и се бях уговорила с един амбулантен търговец да ми достави екземпляр. Цели шест седмици бях спестявала и за първи път можех да си купя чисто нова книга. „Долината на страха“. Потръпвах от радостно предчувствие.
Търговецът живееше с жена си и шестте си деца в къща близнак от сив камък, една от цяла редица еднакви сгради. Уличката се намираше в малък жилищен комплекс, сбутан край гарата и пропит от силна миризма на изгорели въглища. Едрите камъни на настилката бяха черни, стълбовете на осветлението бяха покрити с плътен слой сажди. Почуках предпазливо на вратата и отстъпих в очакване някой да отвори. Дете на около три годинки с прашни обувки и изтънял от носене пуловер седеше на стъпалото до мен и потупваше с пръчка водосточната тръба. Голите му, посинели от студа колене бяха покрити с рани.