Почуках отново, този път малко по-силно. Най-накрая вратата се отвори и пред мен застана изключително слаба жена, чийто корем стърчеше видимо под престилката, а на хълбока си крепеше малко дете със силно зачервени очи. Жената стоеше там, но празният й поглед сякаш гледаше през мен. Неясно защо загубих дар слово.
— Здравейте — опитах се да имитирам аз гласа на Нанси. — Аз съм Грейс Рейвс. Търся господин Джоунс.
Жената продължаваше да мълчи.
— Аз съм купувач — с леко притреперване рекох аз. Прокрадна се неволна нотка на въпрос. — Идвам да купя една книга.
Най-сетне в очите й просветна едва забележима искра, знак, че информацията е стигнала до съзнанието й. Тя намести бебето на хълбока си и извърна глава към стаята зад нея.
— Там вътре е — промълви жената и отстъпи леко встрани, за да освободи място за влизане в тясното помещение, в чието дъно бе кухнята. От там се носеше миризма на вкиснало мляко. Две момченца, посивели от бедност, седяха от двете страни на масата и търкаляха върху издрасканата й повърхност две камъчета. По-голямото уцели камъчето на брат си и вдигна лице към мен — погледна ме с огромни, кръгли като пълна луна очи.
— Татко ми ли търсиш?
Кимнах.
— Навън е, смазва каручката.
Трябва да съм изглеждала доста объркана, защото детето вдигна късото си пръстче и посочи малка дървена врата до печката.
Кимнах отново в отчаян опит да се усмихна.
— Скоро и аз ще работя с него — рече детето, насочи вниманието си отново към камъчето и се приготви за пореден удар. — Като навърша осем.
— Късметлия — въздъхна по-малкият с видима завист.
— Все някой трябва да се грижи за това, което става в къщата, докато го няма, а ти си още малък.
Пристъпих напред и бутнах вратата.
Наведен под прострени на въже пожълтели чаршафи и ризи, търговецът оглеждаше едното колело на количката си.
— Проклета работа — мърмореше той под носа си.
Изкашлях се леко и мъжът се извърна рязко, при което чукна главата си в дръжката.
— Проклетия! — въздъхна и присви очи, за да ме види по-добре. От ъгълчето на устата му висеше къса лула.
Опитах се да си придам категоричния вид на Нанси. Естествено, нищо не се получи и промълвих кротко:
— Аз съм Грейс и идвам за книгата. Онази на сър Артър Конан Дойл.
— Знам коя си — облегна се той на количката. Издуха дима през ноздрите си и се разнесе аромат на тютюн. Изтри намаслените ръце в панталоните си и ме погледна. — Искам да поправя возилото, че на момчето да му е по-лесно да го бута.
— Кога заминавате отново? — попитах аз.
— Другия месец — отвърна мъжът, след като гледа известно време над прострените дрехи, които приличаха на жълтеникави призраци. — С Кралския флот. — Прокара мръсни пръсти по челото и продължи: — Винаги съм искал да видя океана, още от малък. — Спри поглед върху мен и нещо в него, някакво отчаяние, ме накара да отклоня очи. Забелязах, че отвън жената с бебето и двете момчета ни зяпат през кухненския прозорец. През неравната, покрита със сажди повърхност на стъклото ми заприличаха на отражения в мръсна локва.
Търговецът проследи погледа ми и продължи:
— Човек може да спечели добри пари. Стига да има късмет, естествено. — Сетне хвърли парцала, който стискаше до този момент, и тръгна към къщата. — Хайде, ела. Книгата ти е вътре.
В малката предна стая приключихме сделката и той ме изпрати до изхода. Внимавах да не гледам настрани, за да не видя гладните лица на децата, които бях сигурна, че не ни изпускат от поглед. Докато слизах надолу по стълбите отпред, чух как най-голямото момче попита:
— Какво купи дамата, тате? Сапун ли взе? От нея миришеше на сапун. Много хубава дама, нали?
Тръгнах с най-бързите възможни крачки и едва се удържах да не се затичам. Исках час по-скоро да избягам далеч от този дом и децата, които си мислеха, че аз, обикновената прислужничка, съм някоя важна дама.
Когато стигнах най-сетне на ъгъла с Рейлуей Стрийт, въздъхнах с облекчение, че потискащата тежка миризма на въглища и бедност бе останала далеч зад гърба ми. Трудностите на бита не бяха нещо ново за мен. Неведнъж и два пъти двете с мама стискахме зъби, останали без пари, но добре си давах сметка, че „Ривъртън“ ме промени. Дори не бях усетила кога се е случило. Вече бях свикнала с топлината и удобството на големия дом, както и с усещането за сигурност и задоволеност. Бях започнала да очаквам всичко това. Докато се отдалечавах и прекосявах улицата зад конската каруца на млекарите „Даунс“ с пламнали от студ бузи, твърдо реших, че няма да ги загубя. Нямаше да загубя работата си, както това бе сторила майка ми.