Съвсем близо до Хай Стрийт минах под платнен навес и се скрих в тесен безистен пред лъскава черна врата с медна табела. Трескаво свалих ръкавиците и бръкнах под палтото си, докато бяло облаче топла пара от устата и носа ми замъгляваха погледа.
В къщата на търговеца почти не погледнах книгата и сега исках да се уверя, че не е станала някаква грешка. Въпреки студа прокарах с наслада пръсти по кожената корица и изпъкналите букви на заглавието „Долината на страха“. Прошепнах тихичко вълнуващите думи, след което вдигнах съкровището си до лицето, за да вдъхна миризмата на печатарско мастило. За мен това бе ароматът на откриващите се възможности.
Пъхнах обратно под палтото забранения предмет и го притиснах до гърдите си. Първата ми нова книга. Първото ми ново нещо. Сега само трябваше да я прибера в чекмеджето си на тавана, за да не събуждам подозренията на господин Хамилтън. Нахлузих бързо ръкавиците на вече скованите от студа пръсти, присвих очи, заслепена от блясъка на заснежената улица, и пристъпих на открито. В този миг почти се сблъсках с млада дама, която влизаше в същия безистен.
— Извинете! — възкликна тя. — Колко съм невнимателна.
Вдигнах очи и цялата пламнах. Срещу мен стоеше Хана.
— Чакай, чакай… — поколеба се тя за миг. — Аз те познавам. Работиш при дядо ми.
— Да, госпожице. Казвам се Грейс.
— Грейс — повтори тя и името ми сякаш се изля от устните й.
— Да, госпожице — кимнах аз. Сърцето ми думкаше виновно по корицата на книгата.
Хана разхлаби леко синия шал на врата си и отдолу се показа кожа с цвят на бяла лилия.
— Веднъж ни спаси да не умрем от скука по време на урок за романтична поезия.
— Така е, госпожице.
Тя погледна към улицата, където северният вятър превръщаше въздуха в ситни бели късчета лед, и потръпна от студ.
— Престъпление е да си вън в такава сутрин.
— Да, госпожице.
— Нямаше да изляза — додаде и отново се обърна към мен, — ако нямах допълнителен час по музика.
— Аз също, госпожице — включих се и аз в разговора, — ако не беше поръчката на госпожа Таунсенд. Сладкиши. За новогодишния обяд.
Хана хвърли поглед на празните ми ръце, сетне на тесния безистен, от който току-що бях излязла.
— Доста необичайно място за покупка на сладкиши.
Проследих погледа й и прочетох надписа на медната табела зад гърба ми „Училище за секретарки на госпожа Дъв“. Какво да отговоря? Все едно какво, само не истината. Не можех да рискувам да издам какво съм купила. Господин Хамилтън ясно бе дал да се разбере какво имаме право да четем в къщата. Ако Хана кажеше на лейди Вайълет, че посещавам уроци без разрешение, рискувах да загубя работата си.
Преди да успея да измисля оправдание, Хана се изкашля леко и измъкна пакет, увит с кафява хартия.
— Е… — въздъхна тя и въздухът между нас замръзна.
Чаках, обзета от отчаяние, да чуя обвинението.
Най-сетне момичето пристъпи от крак на крак, поопъна врат и ме погледна в очите. Постоя така един дълъг миг и най-накрая рече спокойно:
— Е, Грейс, излиза, че и двете имаме по някаква тайна.
Така се стъписах, че загубих напълно дар слово. Бях толкова изплашена, че не осъзнавах колко стресната е и тя. Докато преглъщах мъчително, впих пръсти в тайния пакет.
— Госпожице?
Тя кимна и съвсем ме обърка, като протегна ръка и стисна енергично моята.
— Поздравявам те, Грейс.
— Така ли?
— Да. Защото добре знам какво криеш под палтото си.
— Наистина ли?
— Да, и аз правя същото. — Погледна към своя пакет и лицето й се изкриви в малко пресилена усмивка. — Нали разбираш, че това тук не са ноти, Грейс.
— Така ли, госпожице?
— А и със сигурност не съм тръгнала на урок по музика. — Хана ококори очи. — Уроци за удоволствие. И то в сегашните времена! Представяш ли си?
Поклатих глава съвсем объркана.
— Ти кое предпочиташ? — заговорнически приближи тя глава към мен. — Машинопис или стенография?
— Не бих могла да кажа.
— Права си, разбира се — кимна Хана. — Глупаво е да се говори за предпочитания. И двете са еднакво важни. — Усмихна се и продължи: — Макар че, честно казано, изпитвам известно предпочитание към стенографията. Има нещо вълнуващо в това. Сякаш…