— Сякаш е таен шифър — изтърсих аз, мислейки си за китайската кутия.
— Именно — блеснаха очите й. — Точно така. Като таен код. Като загадка.
— Да, госпожице.
Тя изпъна рамене и кимна към вратата.
— По-добре да тръгвам. Госпожица Дъв вече ме чака и не ми се иска да злоупотребявам с търпението й. Нали знаеш колко се дразни, ако закъснееш?
Направих лек реверанс и отстъпих встрани, за да освободя пътя към вратата.
— Грейс?
Обърнах се, присвивайки очи, за да ги предпазя от сипещите се снежинки.
— Да, госпожице?
Тя вдигна пръст пред устните си.
— Това е нашата тайна, нали?
Кимнах и за един дълъг миг погледите ни стояха преплетени, докато накрая, очевидно доволна от резултата, тя се усмихна и изчезна зад черната врата на госпожа Дъв.
На 31 декември работещите в „Ривъртън“ се бяха събрали в трапезарията за прислугата в очакване последните часове на 1915 година да се изнижат. Лорд Ашбъри бе разрешил да изпием бутилка шампанско и две бутилки бира, госпожа Таунсенд бе успяла да измисли нещо като празнична трапеза от почти празния килер. Разговорите секнаха и притихнали изчакахме, докато постепенно стрелките наближат решителния момент. След като дванайсетте удара на часовника отбелязаха настъпването на Новата година, господин Хамилтън прочете вдъхновено традиционните стихове и започнаха обичайните поздравления и пожелания. Тъкмо Кати сподели решението си никога повече да не задига сладкиши от килера на госпожа Таунсенд, когато Алфред направи важното си съобщение.
— Записах се доброволец — обяви той, без да откъсва очи от господин Хамилтън. — Заминавам за фронта.
Дъхът ми секна, а всички в стаята млъкнаха и зачакаха реакцията на иконома. Най-сетне мъжът се съвзе от изненадата и с мрачна усмивка промълви:
— Е, това е много достойна постъпка, Алфред. Ще говоря с господаря от твое име, но не вярвам да иска да се раздели с теб.
— Благодаря, господин Хамилтън — рече Алфред след мъчително преглъщане. Подир което си пое дъх и продължи: — Вече говорих с него. Каза, че съм постъпил правилно и ми пожела късмет.
Господин Хамилтън преглътна и това. Само по гневната искра в очите му разбрахме, че е подразнен от дързостта на Алфред.
— Разбира се, че е правилно.
— Повиквателната ми е за март — подчерта Алфред. — Първо ще ме изпратят на подготовка.
— И после? — попита госпожа Таунсенд, която очевидно вече се бе съвзела. Тя притискаше здраво длани към добре оформените си бедра.
— После… — усмихна се едва забележимо Алфред — … Франция, предполагам.
— Е, това заслужава тост — сковано се обади господин Хамилтън, който видимо се бе овладял. Той се изправи и вдигна чашата си, последван от всички ни. — За Алфред. Дано да се върне жив и здрав при нас.
— Така, така — потвърди госпожа Таунсенд, която не можеше вече да крие гордостта си. — И дано да е час по-скоро.
— По-полека, госпожо Ти — ухили се Алфред. — Не и прекалено скоро. Ще ми се да преживея някое и друго приключение.
— Ти само гледай да се пазиш, момчето ми. — Очите на добрата жена блестяха от сълзи.
— Време е да направя каквото мога за отбраната на родината, Грейси — обърна се Алфред към мен, докато останалите доливаха чашите си.
Кимнах безмълвно, но много ми се искаше да му кажа, че той никога не е бил страхливец. Поне според мен.
— Ще ми пишеш, нали, Грейси?
— Разбира се, че ще пиша — кимнах за пореден път аз.
Той ми се усмихна и почувствах как страните ми пламват.
— И докато празнуваме — прекъсна ни Нанси с почукване по чашата си, — и аз искам да направя едно съобщение.
— Да не би да се омъжваш, Нанси? — възкликна простодушие Кати.
— Не, разбира се — смръщи чело Нанси.
— Тогава какво? — не се сдържа и госпожа Таунсенд. — Само не ми казвай, че и ти ни напускаш. Няма да го понеса.
— Не точно — отвърна Нанси. — Записах се за доброволни дежурства на гарата. Миналата седмица, когато бях в селото за поръчки, видях обявата. Господарката каза, че се радва, че всеки в къщата й иска да помогне с нещо — обърна се тя към господин Хамилтън.
— Така е — въздъхна икономът. — Стига всеки от вас да си върши работата и тук. — Той свали очилата си и разтри мястото на носа, където бяха стояли до този момент. Сетне ги сложи отново и ме погледна строго. — За теб ми е жал, момиче. Много отговорности ще се стоварят на младите ти рамене, когато Алфред замине, а и Нанси ще работи на две места. Няма откъде да намеря друг човек, за да ти помага. Поне не в този момент. Ще се наложи да вършиш много работа горе, докато всичко отново си дойде на мястото. Разбираш ли ме?