След разрушителен пожар през 1938 г. господарската сграда в «Ривъртън» постепенно започва да запада. Имението е подарено на организацията «Английско наследство» през 1974 г. и оттогава тече неговото възстановяване. Северната и южната градина, включително фонтанът «Ерос и Психея» са възстановени като част от проекта «Съвременни градини», осъществен от «Английско наследство». Фонтанът «Икар» и лятната къща, до които се стига по Дългата пътека, в момента са в реставрация.
Параклисът на «Ривъртън» е разположен в живописна падина недалеч от къщата и там се намира чайна (която не се управлява от «Английско наследство»), отворена през летните месеци. В господарския дом «Ривъртън» можете да посетите прекрасен сувенирен магазин. За повече подробности, свързани с фойерверките край фонтана, моля, обадете се на 01277 87657.“
Дванайсети юли
И аз ще участвам във филма. Не точно аз, а едно младо момиче, което ще представлява мен. Колкото и второстепенна да е моята фигура в разигралата се драма, представлявам интерес, след като съм живяла толкова дълго. Обадиха ми се преди два дни: Урсула, слабичката кинорежисьорка с дългата пепеляворуса коса, питаше дали бих желала да се срещна с актрисата, която имала честта да играе ролята на Камериерка 1, сега вече наречена Грейс.
Щели да пристигнат при мен в „Хийтвю“. Не че мястото има някаква атмосфера, но нямах нито сърце, нито крака да пътувам далеч и не можех да се преструвам заради когото и да било. И така, седя си на стола в моята стая и чакам.
Някой чука на вратата. Поглеждам часовника, девет и половина е. Точни са. Усещам, че съм затаила дъх и не разбирам защо.
Миг по-късно те са в стаята ми. Силвия и Урсула заедно с младото момиче, което ще играе мен.
— Добро утро, Грейс — казва Урсула и ми се усмихва изпод бретона си с цвят на пшеница. Навежда се да ме целуне леко по бузата, жест, който ме заварва напълно неподготвена.
Гласът засяда в гърлото ми.
Тя се настанява върху одеялото в края на леглото. В друг случай това би ме подразнило, но за моя изненада не става така.
— Грейс — казва тя, — това е Кийра Паркър. — Извръща глава и се усмихва на момичето зад мен. — Ще играе твоя образ във филма.
Момичето излиза напред. Някъде на седемнайсет е и съм поразена от това колко правилни са пропорциите на красивото й лице. Дълга руса коса, завързана на опашка. Кръгло лице, плътни устни, покрити с дебел слой гланц, и сини очи под широко гладко чело. Лице, създадено да продава шоколад.
Изведнъж се сещам за добрите обноски.
— Няма ли да седнете? — и посочвам стола от кафява пластмаса, който Силвия донесе рано тази сутрин от трапезарията.
Кийра сяда елегантно, кръстосва тънките си глезени, скрити под дънките, и хвърля небрежен поглед към тоалетката ми. Панталоните й са съдрани, конци висят дори от джобовете. Скъсаната дреха вече не е знак за бедност, осведоми ме веднъж Силвия, а мярка за стил. Кийра се усмихва разсеяно и погледът й обикаля вещите ми.
— Благодаря, че ме приехте, Грейс — обажда се най-сетне тя.
Стреснах се, когато чух да произнася името ми. Ако се бе обърнала към мен с титла или фамилия, щях да настоя да забравим за формалностите.
Давам си сметка, че Силвия се мотае край отворената врата и се прави, че бърше прах, за да прикрие любопитството си. Голяма любителка е на филмови звезди и на известни футболисти.
— Силвия, мила — обаждам се аз, — дали ще може да получим по чаша чай?
— Чай ли? — пита тя, а на лицето й се изписва безпогрешно преданост.
— И може би по някоя и друга бисквита?
— Разбира се — въздъхва тя и пъха парцала в джоба си.
Поглеждам въпросително Урсула.
— Да, разбира се — отговоря тя. — С малко мляко.
— А вие, госпожице Паркър? — обръща се Силвия към Кийра. По лицето й плъзва ярка руменина, от което разбирам, че Силвия познава момичето от екрана.
— Зелен с лимон — пропява Кийра.
— Зелен чай — мълви Силвия така, сякаш току-що е научила отговора за произхода на вселената. — Лимон. — Продължава да стои в рамката на вратата.