Никога до този момент не бях разливала чай по чашите — не и в дневната, не и за господарите. Поколебах се миг-два и реших да започна с млякото, искрено благодарна на мрака в стаята.
— … в резултат на всичко това и като се имат предвид вече направените уточнения — продължаваше да чете лорд Гифорд, — цялото имущество на лорд Ашбъри заедно с титлата му трябва да премине в ръцете на най-големия син и негов наследник, майор Джонатан Хартфорд… — Възрастният мъж замълча.
Джемайма успя да потисне риданията си, но усилието й само влоши нещата.
Нещо изклокочи в гърлото на Фредерик над главата ми. От нетърпение е, реших аз. Един светкавичен поглед към мъжа до мен, преди да налея мляко в последната чаша, ме увери, че брадичката му стои вирната нагоре като знак на строга власт. Издиша продължително, докато пръстите му трополяха неспирно върху полицата.
— Продължавайте, лорд Гифорд — произнесе той авторитетно.
Възрастният мъж се размърда в креслото на лорд Ашбъри и то проскърца жалостиво, сякаш тъгуваше за изгубения господар.
— … И тъй като никакви други разпореждания не са получени след вестта за смъртта на майор Хартфорд, собствеността, съгласно съществуващия от незапомнени времена закон за първородството, ще премине по права линия към най-голямото дете на майор Хартфорд от мъжки пол. — Той погледна над очилата си към корема на Джемайма и продължи: — В случай че майор Хартфорд не е оставил живи деца от мъжки пол, собствеността и титлата преминават във владение на втория по възраст син на лорд Ашбъри, господин Фредерик Хартфорд. — Старецът вдигна глава и лампата освети очилата му. — Излиза, че остава да чакаме.
Настъпи всеобщо мълчание. Използвах тишината да раздам чашите на дамите. Джемайма пое нейната механично и я постави на скута си, без да ме погледне. Лейди Вайълет ми даде знак с ръка да я пропусна. Единствена Фани пое нейната с видимо желание.
— Лорд Гифорд — обади се господин Фредерик, — как искате чая си?
— С мляко, но без захар — отговори лордът и прокара пръст между яката на ризата и влажния си врат.
Вдигнах предпазливо чайника и започнах да наливам, като внимавах да не попадна на пътя на парата. След това му подадох чашата и чинийката, които той пое с невиждащ поглед.
— Добре ли върви бизнесът, Фредерик? — попита мъжът и стисна устни, преди да отпие от чая си.
Забелязах с периферното си зрение как господин Фредерик кимва.
— Твърде добре, лорд Гифорд. Моите хора преминаха от производство на автомобили към производство на аероплани и обсъждаме нов договор с военното министерство.
Лорд Гифорд повдигна леко вежди.
— Дано само американците да не ви изпреварят. Говори се, че са произвели толкова самолети, че за всеки мъж, жена и дете във Великобритания има по един.
— Не споря. Сигурно са произвели много машини, но никога няма да ме видите да се кача на някоя от тях.
— И защо?
— Защото се работят на конвейер — опита се да обясни господин Фредерик. — Лентата се движи прекалено бързо и хората нямат време да проверят дали всичко е както трябва.
— На служителите от нашето министерство това май не им пречи.
— Защото гледат само цената. Но ще им се наложи да погледнат и останалите характеристики. Когато видят качеството, което ние даваме, няма да купуват повече онези тенекиени кутии. — Той се разсмя доста пресилено.
Не се сдържах и вдигнах очи. За човек, току-що погребал баща си и единствения си брат, той се владееше добре. Дори прекалено добре. Взех да си мисля дали Нанси не прекаляваше с хвалебствията за този човек. Също и за предаността на Хана към него, за разлика от мнението на Дейвид, че баща им е дребнав и огорчен човек.
— Някакви вести от Дейвид? — попита лорд Гифорд.
Докато подавах чашата на господин Фредерик, той дръпна рязко ръката си, чашата се разлюля в чинийката и малко от чая се изля на бесарабския килим.
— О, много съжалявам, сър! — изплаших се аз и усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
Той ме гледаше втренчено и се опитваше да проумее изражението ми. Понечи да каже нещо, но очевидно размисли.
Силно поемане на дъх от мястото на Джемайма привлече изведнъж погледите на всички. Жената изпъна гръб и впи длани в корема си.
— Какво става? — попита лейди Вайълет изпод воала си.