Джемайма мълчеше, съсредоточила цялото си внимание върху бебето в нея. Вперила невиждащ поглед напред, тя дишаше тежко.
— Джемайма? — обади се отново лейди Вайълет и макар изнемощяла от скръб, се опита да е строга.
— Спря да се движи — отговори Джемайма едва чуто. Наклонила глава, сякаш се вслушваше в нещо, тя дишаше учестено.
— Трябва да отидеш да си легнеш. От жегата е — преглътна свекърва й и се огледа, търсейки подкрепа от хората в стаята. Тя все пак набра смелост и категорично постанови: — Иди да си почиваш.
— Не, искам да съм тук заради Джонатан — с трепереща долна устна промълви бременната. — И заради теб.
Лейди Вайълет улови дланите на снаха си, отлепи ги внимателно от корема й и ги задържа в своите.
— Знам, мила. — Пресегна се и погали безцветната кафеникава коса. Прост жест, но в него се съдържаше съчувствието на една майка. Без да се помества от мястото си, тя продължи: — Грейс, придружи Джемайма до горе. Остави всичко. Хамилтън ще прибере по-късно.
— Да, милейди — направих аз реверанс и приближих бременната, за да й помогна да се изправи. С огромна радост щях да напусна стаята и скръбта, която цареше в нея. Едва когато излязохме навън, разбрах какво освен сумрака и горещината ме бе смутило толкова много. Часовникът на полицата над камината, който обикновено отброяваше педантично секундите, сега бе спрял. Тънките му стрелки, както и тези на останалите часовници в къщата, бяха застопорени по нареждане на лейди Ашбъри десет минути преди пет часа — времето, в което съпругът й се бе разделил с живота.
Падането на Икар
След като настаних Джемайма в леглото, аз се върнах в стаята на прислугата, където господин Хамилтън проверяваше как Кати е измила съдовете. Той вдигна поглед от любимия тиган на госпожа Таунсенд само за да ми каже, че сестрите Хартфорд са отишли до стария навес за лодки и да занеса закуските и лимонадата за тях там. Очевидно не беше разбрал още за разлетия чай и това искрено ме зарадва. Грабнах шише с лимонада от студения килер, прибавих към него няколко изискани сандвича, специалитет на госпожа Таунсенд, и две високи чаши и се запътих към изхода.
Вече навън, спрях за миг на най-горното стъпало и запримигвах от силната слънчева светлина. Цял месец не бе валял дъжд и всичко наоколо изглеждаше избеляло. Слънцето бе достигнало най-високата точка на дневния си път и преките лъчи придаваха на градината цвят, който много напомняше на един от акварелите в будоара на лейди Вайълет. Естествено, имах бяло боне на главата си, но бързо усетих как там, където косата ми се разделяше на път, вече започваше да ми пари.
Прекосих моравата „Тиътър“, наскоро окосена и сочна, над която се носеше упоителният аромат на сено. Дъдли се бе навел наблизо и подрязваше живия плет. Виждаше се как остриетата на ножицата му бяха опръскани от зелен сок.
Сигурно бе усетил, че съм наблизо, защото се извърна и засенчи очи с ръка.
— Жега, а? — рече той.
— Спокойно можеш да изпържиш яйце на релсите — подхвърлих аз, цитирайки буквално една от репликите на Нанси. Все се питах дали има истина в това твърдение.
Дълга поредица стъпала от сив камък водеха от края на моравата към Розовата градина на лейди Ашбъри. Розови и бели пъпки се криеха между летвите на декоративните решетки, около които жужаха усърдни пчели и час по час се пъхаха в жълтеникавата им сърцевина.
Минах под беседката, вдигнах резето на ниската портичка и поех по Дългата пътека — наредени един до друг кръгли камъни сред килим от бял игловръх. Висок плет от габър отстъпваше след няколко метра на миниатюрните тисови насаждения, опасващи градината „Егесков“. Сепнах се от изникналите на пътя ми „фризирани“ дръвчета и искрено се развеселих от внезапна среща с двойка патици, запътили се към езерото. Щом ме видяха, спряха и ме загледаха с лъскавите си черни очи. В края на градината „Егесков“ имаше и втора ниска портичка, жертва на жилавите жасминови клонки. От другата й страна бяха фонтанът „Икар“, езерото и навесът за лодки.
Резето на портичката бе започнало да ръждясва и се наложи да оставя подноса на сравнително равно място сред насаждения от ягоди, за да освободя ръцете си и да отворя. Сетне вдигнах отново товара си и продължих към фонтана в облак от аромат на жасмин.
Ерос и Психея стояха могъщи и великолепни по пътя към главния вход на къщата, но за мен в по-малкия фонтан, скрит сред слънчевите поляни в дъното на южната градина, имаше нещо загадъчно и малко тъжно.