— Скрили сме се тук — заяви Емелин и се надигна от тревата. — Прекрасно нещо е слънцето. Удари ме в главата.
— И по бузите — отбеляза Хана.
Емелин вдигна лице към небето и притвори очи.
— Не ме интересува. Иска ми се цяла година да е лято.
— Отиде ли си лорд Гифорд, Грейс? — попита Хана.
— Не мога да кажа със сигурност, госпожице. — Оставих подноса на парапета на басейна. — Беше в дневната, когато занесох сутрешния чай и нейно благородие не спомена, че ще остане и за обяд.
— Надявам се — въздъхна Хана. — И без това достатъчно неприятни неща се случиха напоследък, за да трябва заради него да нося и следобед тази рокля.
Сред розовите и жълтите цветове, отрупали кичурите орлови нокти наблизо, се гушеше ниска маса от ковано желязо, която пренесох, за да оставя върху нея таблата със сандвичите и чашите. Наместих извитите й крачета така, че да застанат стабилно между камъчетата на пътеката, сложих отгоре донесеното и започнах да наливам в чаши студената напитка.
— Дали случайно не чу нещо от това, което лорд Гифорд казва, Грейс? — попита Хана и с привидно разсеян поглед започна да отделя листенцата и дръжката на една ягода.
Не знаех какво да отвърна. От мен не се очакваше да чувам какво се говори, когато сервирам чай.
— Става дума за имотите на дядо — поясни тя. — И за „Ривъртън“, разбира се. — Момичето избягваше да срещне погледа ми и разбрах, че е смутено не по-малко от мен.
— Не съм много… Не зная, госпожице — преглътнах мъчително аз и оставих шишето с лимонада.
— Чула е! — възкликна Емелин — Виж как се изчерви. Чу, нали? — наведе се тя напред и ококори срещу мен сините си очи. — Кажи ни. Хайде, разказвай. Татко ли ще го наследи? Оставаме ли?
— Не знам, госпожице — дръпнах се крачка назад аз и цялата се свих, както ставаше винаги, когато се изправех пред властното внимание на Емелин. — Никой не може да каже.
— Все някой знае — отсече тя и взе чашата с лимонада. — Лорд Гифорд например. Поне според мен. Иначе защо ще идва днес тук, ако няма да говори за завещанието на дядо?
— Исках да кажа, че зависи, госпожице.
— От какво?
— От това какво бебе ще роди леля Джемайма — намеси се Хана. — Нали, Грейс?
— Да, госпожице. Поне мисля, че това казаха.
— И защо? — попита Емелин.
— Ако е момче — замислено започна Хана, — ще наследи всичко. Ако е момиче — па ще стане новият лорд Ашбъри.
Емелин, която отново бе лапнала ягода, закри устни с длани и избухна в смях.
— Не мога да си представя па като господар на имение. Вижда ми се смешно. Коланът, който пристягаше кръста й, се бе разхлабил и единият му край се носеше по водата на басейна. Дълъг конец висеше от долната й риза и се бе усукал около крака на момичето. Поръчах си наум да го закърпя по-късно. — Според теб ще иска ли да останем да живеем тук?
О, да, с надежда си помислих аз. В „Ривъртън“ бе необикновено спокойно през последната година. Нямаше какво да се прави, освен да се бърше от време на време прах в празните стаи и да се опитваш да не се тревожиш прекалено за изхода на тази безсмислена война.
— Нямам представа — рече Хана. — Дано не реши такова нещо. Достатъчно неприятно е, че сме затворени тук цяло лято. Дните в провинцията ми се виждат два пъти по-дълги, а и половината от тях няма с какво да запълним.
— Бас държа, че ще иска да останем.
— Не — отсече категорично Хана. — Па не може да търпи да стои дълго далеч от фабриката си.
— Не съм убедена — рече Емелин. — Ако има нещо, на което да държи малко повече от глупавите си мотори, то това е „Ривъртън“. За него няма по-любимо място на света. Макар че не мога да разбера какъв човек трябва да си, за да ти харесва да стоиш насред нищото, където дори няма с кого да си поговориш… — Тя се прозя широко. — Хана, знаеш ли какво си помислих току-що? Ами ако па стане лорд, то тогава и ние ще станем благороднички, нали?
— Така излиза — отвърна Хана. — Макар че каква полза?
— Ползата е голяма — скочи по-малката сестра. Остави чашата на масичката и стъпи на плочките, с които бе облицован парапетът. — Емелин Хартфорд от имението „Ривъртън“. Добре звучи, какво ще кажеш? — Тя се завъртя на пета и направи реверанс към отражението си във водата. Примигна театрално няколко пъти и протегна ръка. — Много ми е приятно да се запозная с вас, красиви господине. Аз съм нейно благородие Емелин Хартфорд. — Тя избухна във весел смях от собственото си остроумие и разперила ръце, за да пази равновесие, заподскача от плочка на плочка, повтаряйки титлата и името си.