Тя вдигна очи и ми подаде чашата си.
— Вземи, Грейс. Изпий я.
— О не, госпожице. Благодаря ви. Няма нужда.
— Глупости. Бузите ти са червени почти толкова, колкото на Емелин. — Тя тикна чашата в ръката ми.
Потърсих с очи сестра й и я видях стъпила на отсрещната страна на басейна — хвърляше във водата жълти и розови цветчета орлови нокти.
— Наистина, госпожице…
— Грейс — с престорена строгост рече Хана, — горещо е и настоявам.
Въздъхнах и приех чашата. Беше прохладна и изкушението наистина бе голямо. Вдигнах я до устните си за една съвсем малка глътчица.
Развълнуван вик на възторг накара Хана да се извърне. Аз също погледнах по посока на звука и присвих очи на силната светлина. Слънцето бе поело пътя си към хоризонта.
Емелин бе скочила в басейна и бе вече на половината път до Икар. Светлата й коса се спускаше на вълни, зад едното си ухо бе втъкнала букетче от бял повет. Мокрите краища на долната риза бяха полепнали по краката й.
Сякаш бе част от статуята. Четвъртата русалка, но жива. Помаха весело с ръка. Към Хана.
— Ела тук! Вижда се всичко до самото езеро.
— Виждала съм го — отвърна Хана. — Аз ти го показах, не помниш ли?
Над главите ни високо в небето проехтя шум от мотора на прелитащ самолет. Не можех да определя какъв е. Алфред щеше да знае.
Хана не откъсна очи от машината, докато малката точка не изчезна в далечината. Сетне рязко се изправи и се запъти към пейката, където бяха метнали роклите. Оставих недокоснатата лимонада на масата и тръгнах да й помогна.
— Какво правиш? — попита Емелин.
— Обличам се.
— Защо?
— Имам работа в къщата — отговори Хана и изчака да издърпам горната част. — Чакат ме френските глаголи за госпожица Принс.
— Че откога? — сбърчи нос сестра й. — Ваканция е.
— Поисках допълнителна задача.
— Не е възможно.
— Напротив.
— Добре, и аз идвам.
— Както искаш — невъзмутимо отвърна Хана. — А ако ти стане скучно, лорд Гифорд ще е там, за да ти прави компания. — Тя седна на пейката и започна да връзва обувките си.
— Стига де, кажи какво ще правиш — нацупи се Емелин. — Знаеш, че мога да пазя тайна.
— И слава богу — обърна големите си очи Хана към нея. — Не бих искала някой да разбере, че уча глаголи по време на ваканция.
Емелин стоя известно време нерешително и потупваше с крак едното мраморно крило.
— Дай дума, че само това ще правиш.
— Давам дума — отвърна Хана. — Трябва да направя и някои преводи. — Погледна ме крадешком и веднага разбрах защо казва само част от истината. Имаше да прави преводи, но не от френски, а от стенограма. Тутакси сведох очи, изпитала необяснимо удоволствие от това, че участвам в някакъв заговор.
Емелин поклати глава и присви очи.
— Нали знаеш, че лъжата е смъртен грях? — Вече се хващаше за сламка.
— Разбира се — засмя се Хана. — Особено когато съветът идва от най-богобоязливия човек.
— Добре де — скръсти ръце Емелин. — Пази си глупавите тайни. Изобщо не ме интересува.
— Чудесно. Така всички са доволни — усмихна ми се Хана и за първи път смело отвърнах на усмивката й. — Благодаря ти за лимонадата, Грейс.
Минута по-късно тя бе отвъд първата портичка и пое по Дългата пътека.
— Ще те намеря, нали знаеш? — провикна се Емелин. — Винаги успявам.
Така и не получи отговор и чух как сумти сърдито в басейна. Когато се обърнах да я погледна, забелязах, че белите цветове на повета бяха хвърлени в подножието на камъка. Тя ме изгледа начумерено.
— Тази лимонада за мен ли е? Изгорях от това слънце.
Посещението ми при мама този следобед беше доста кратко и нямаше да се отличава от останалите, ако не се случи нещо необичайно.
Обикновено сядах в кухнята, където светлината бе най-добра и където прекарвахме по-голямата част от деня, преди да се преместя в „Ривъртън“. Този път обаче мама ме поведе към малката дневна, в която се влизаше от кухнята. Почудих се и се запитах кого ли другиго очакваше, защото тази стая почти не се използваше и се пазеше само за посещенията на важни личности, като доктор Артър например или свещеника. Настаних се на стола до прозореца и зачаках да донесе чая.
Личеше, че се е постарала да придаде по-весел вид на стаята. На малка допълнителна масичка бе поставила любимата си бяла порцеланова ваза с нарисувани отстрани лалета, някога собственост на нейната майка, и бе натопила в нея букет поувехнали маргарити. Възглавницата, която обикновено навиваше, за да подпира гърба си, докато шие, бе донесена, поотупана, за да добие първоначалната си форма, и сложена в средата на канапето. Стоеше там „важна“ и „надута“, сякаш единствената й роля в този живот бе да служи за украшение. Всичко вътре ми се видя изключително чисто — дългите години работа като прислужничка бяха създали у нея изключително висока мярка за хигиена — но стаята ми се видя още по-малка и обикновена, отколкото я помнех. Боядисаните в жълто стени, които навремето ми се струваха весели и светли, сега бяха някак опушени и като че извити навътре и сякаш единствено канапето и столовете ги подпираха, за да не се сгромолясат. Морските пейзажи на стената, вдъхновявали не една моя детска фантазия, бяха загубили очарованието си и ми се виждаха избелели и с грозни рамки.