Мама донесе чая и седна срещу мен. Гледах я как налива. Чашите бяха само две. Значи не чакаше друг посетител. Стаята, цветята и възглавницата бяха за мен.
Поех моята чаша и ми направи впечатление леката пукнатина в единия край. Господин Хамилтън никога нямаше да допусне подобно нещо. Няма място за пукнати чаши за чай в „Ривъртън“ дори в стаята за прислугата.
Мама обгърна чашата си с длани. Забелязах, че пръстите и на двете й ръце са с нови изкривявания. Как щеше да продължи да работи в това състояние? Попитах се от колко ли време са така зле, но пък без работа не можеше да преживява. Всяка седмица донасях част от моята заплата, но пак не беше достатъчно. Преди време бях повдигнала този въпрос.
— Това не е твоя грижа — бе ме срязала тя. — Справям се.
— Мамо, трябваше да ми кажеш, можех да отделям повече. Нямам за какво да харча парите си.
Изражението на слабото й лице се менеше — ставаше ту отбранително, ту безпомощно. Най-сетне тя рече с въздишка:
— Добро дете си, Грейс. Изпълняваш твоята част от задълженията. Лошият късмет на майка ти не е твой, така че не се безпокой.
— Не е така, мамо.
— Само внимавай да не повтаряш моите грешки.
Събрах цялата си смелост и попитах кротко:
— Какви грешки, мамо?
Тя отклони очи и аз зачаках с разтуптяно сърце да спре да хапе устни. Вероятно се колебаеше дали не е време да ми довери най-сетне тайната, стояла между нас през всичките тези години.
— Няма значение! — рече тя и се обърна към мен. За пореден път вратата към този въпрос бе здраво затръшната. Мама вирна брадичка и попита какво става в къщата или по-скоро в семейството, както обикновено се изразяваше.
Какво ли очаквах? Някаква внезапна промяна на навиците? Или изливане на минали огорчения, които да дадат обяснение за това защо майка ми е толкова огорчен човек, неспособен да се държи така, че да стигнем до някакво разбирателство или близост?
Вероятно съм имала подобни очаквания. Все пак не бива да се забравя колко млада бях.
И тъй като става дума за история, а не за пожелание, никой не бива да се изненадва, че това не се случи. Преглътнах горчивия хап на разочарованието и й разказах за наскорошната смърт на бащата и сина, като не успях да скрия неудобството си, че нещастието в семейството звучеше малко като клюка. Първо дойде съобщението за гибелта на майора — господин Хамилтън получи опасаната с черна рамка телеграма и я подаде на Джемайма, чиито пръсти така трепереха, че не успя да я отвори, а няколко дни след това почина лорд Ашбъри.
Майка ми поклати безмълвно глава — движение, което само подчерта колко дълъг е вратът й — и продължи да отпива от чая си.
— Чух за това, но не знаех колко от чутото да отнеса към слуховете. Добре знаеш, че хората в това село са много склонни към клюки.
Само кимнах в знак на съгласие.
— А от какво си отиде лорд Ашбъри? — попита тя.
— Според господин Хамилтън причината не е само една. Отчасти поради удара, отчасти поради жегата.
— Какво мисли госпожа Таунсенд? — попита мама, като не спираше да дъвче вътрешната страна на бузата си.
— Според нея не е нито едното, нито другото. Скръбта е тази, която го е убила — нищо друго. — Снижих глас, имитирайки дословно интонацията на възрастната жена: — Смъртта на майора съкрушила негово благородие. Всички мечти и надежди на бащата били разбити и погребани заедно със сина му на френска земя.
Лицето на майка ми се разтегна в нерадостна усмивка. Тя отново поклати глава и отправи очи към стената отсреща, където висяха морските пейзажи.