— Има бъдеще за една камериерка, момичето ми — с изтънял от напрежение глас промълви тя най-сетне. — Но щастието… Щастието се крие в домашното огнище. Не можеш да го набереш от чуждата градина.
Продължавах да премислям думите на майка ми, докато късно същия следобед крачех обратно към „Ривъртън“. Естествено, повтори да не забравям мястото си. Много отдавна чувах тази лекция. Тя държеше да търся щастието сред въглените в огнището на стаята за прислугата, а не сред нежните перли в дамския будоар. Само дето за мен семейство Хартфорд не бяха чужди хора. И какво лошо има в това да изпитвам радост, че работя за тях?
Внезапно ми хрумна, че тя може би ревнува. Завижда ми, че живея в голямата къща. Била е привързана към Пенелопи, майката на момичетата, това си личеше и от думите й, че господин Фредерик никога няма да се ожени повторно. А сега, като вижда, че аз съм заела място, което й е харесвало някога, това й напомня, че е била принудена да го напусне. Всъщност никой не я е карал да го напусне. Нали Хана спомена, че лейди Вайълет и преди е наемала семейства за работа. А ако майка ми е така ревнива към това, което правя, защо настояваше толкова много да отида да работя в „Ривъртън“?
Ритнах ядосано буца, оставена от конско копито насред пътеката. Никога нямаше да успея да разгадая тайните, които майка ми криеше. И ако тя не можеше да формулира онова, което мисли, и предлагаше единствено жлъчни подмятания за щастието и че трябва да си зная мястото, как можех да й отговоря смислено?
Въздъхнах дълбоко. Майка ми не ми оставяше голям избор — просто щях да следвам своя път, дори това да означаваше борбата за още едно стъпало нагоре.
Излязох от алеята, засенчена от високите дървета, и когато се озовах на огряната от слънцето част, спрях за миг, за да погледам къщата. Слънцето се бе придвижило по хоризонта и сега сградата бе в сянка. Приличаше на огромен бръмбар на върха на възвишението, приведен под тежестта на горещината и собствените си тревоги. Застанала насред пътеката, ме обзе топло чувство на сигурност. За първи път в живота си усещах твърда почва под краката. Някъде между селото и парка на имението бях загубила безпокойството, че ако не се държа здраво за работата си, ще излетя от там.
Пристъпих в притъмнялата стая за прислугата и поех по коридора. Стъпките ми отекваха по прохладните каменни плочи. В кухнята царяха абсолютно спокойствие и тишина. Във въздуха се носеше миризма на задушено говеждо, но нямаше никого. Часовникът в трапезариите зад мен звучно отмерваше минутите. Надникнах и там — отново никой. На масата имаше самотна чаша за чай, но човекът, който я бе оставил, не се виждаше. Свалих шапката си, сложих я на закачалката и пригладих с длани полата си. Въздишката, която се откърти от гърдите ми, отекна в каменните стени. Усмихнах се — не помнех някога да съм била сама тук.
Погледнах циферблата на часовника. Имаше цял половин час до времето, когато очакваха да се прибера. Можех да изпия чаша чай. Този, който мама ми поднесе, остави горчив вкус в устата ми.
Чайникът бе все още топъл, покрит с вълнения си калъф. Тъкмо вадех чаша да си налея, когато иззад вратата в помещението влетя Нанси. Като ме видя, ококори широко очи.
— Джемайма… — рече тя. — Раждането започна.
— Не трябваше ли това да стане през септември? — попитах аз.
— Бебето няма как да знае, че не е дошло времето. — Тя хвърли към мен малка квадратна кърпа. — Вземи я и заедно с купа топла вода се качи при нея. Не успявам да открия никого, а все някой трябва да се обади на лекаря.
— Не съм си сложила униформата — промълвих объркано.
— Не вярвам майката и бебето да имат нещо против — подхвърли Нанси, докато влизаше в килерчето на господин Хамилтън, за да използва телефона.
— Но какво да правя там? — отправих аз въпроса си по-скоро към празната стая и кърпата в ръката ми.
— И аз не знам — подаде Нанси глава през вратата. Очевидно ме бе чула. — Ще измислиш нещо. Говори нещо, все едно какво. Добронамерено и окуражително.
Метнах кърпата на рамото си, напълних купа с топла вода и тръгнах нагоре по стълбите, както ми поръча Нанси. Ръцете ми леко трепереха и малко от водата се изплиска, оставяйки тъмно петно върху пътеката в коридора.
Поколебах се миг-два, преди да вляза в стаята на Джемайма. Поех си дъх, почуках и натиснах бравата.
С изключение на единствения лъч светлина, който се промъкваше през цепнатината между двете завеси пред прозореца, вътре бе съвсем тъмно. Ситни прашинки играеха в ивицата светлина. Огромното легло с четири колони в средата на стаята тънеше в сумрак. Джемайма лежеше неподвижно и се чуваше тежкото й дишане.