Приближих безшумно и оставих купата на малката масичка до леглото.
Жената простена и аз прехапах устни в безсилието си да направя нещо.
— Хайде, хайде — промълвих накрая плахо, така, както мама ми говореше, когато бях болна. — Ще мине.
Джемайма потрепери и дишането й се учести. Очите й останаха затворени.
— Всичко ще се оправи — рекох аз и натопих кърпата във водата, сгънах я на четири и я сложих на челото й.
— Джонатан… — промълви тя. — Джонатан… — Името му звучеше чудесно, произнесено от нея.
Не знаех какво още да кажа и затова замълчах. Последваха нови стенания. Жената се извиваше и хленчейки, зари глава във възглавницата. Пръстите й напразно търсеха опора в чаршафите.
Миг след това отново се успокои. И се отпусна.
Вдигнах кърпата, която вече се бе стоплила от горещото чело, и я намокрих. Изстисках я и отново протегнах ръка, за да я поставя върху главата й.
Джемайма отвори очи, примигна и се взря в лицето ми.
— Хана! — въздъхна тя.
Сепнах се от грешката. Но трябва да кажа, че ми стана и много приятно. Понечих да я поправя, но в този миг продължи:
— Толкова се радвам, че точно ти си при мен. — Пръстите й стиснаха моите. — Много се страхувам — прошепна тя. — Не чувствам нищо.
— Няма страшно — рекох аз. — Бебето си почива.
Това, изглежда, я успокои за малко.
— Сигурно. Винаги е така точно преди да се родят. Само дето… Твърде рано е. — Тя извърна глава. Когато отново заговори, бе толкова тихо, че се наложи да напрегна слух. — Всички искат да родя момче, но не се боя да не загубя и него.
— Няма — уверих я аз с надежда.
— Семейството ми е прокълнато — рече тя с все още скрито във възглавницата лице. — Майка ми ме предупреди, но не й повярвах.
Вероятно е загубила ума си, помислих си аз. От мъка трябва да е, затова се поддава на суеверия.
— Проклятията са измислица — казах тихо.
Джемайма издаде звук, нещо средно между смях и ридание.
— Напротив. От същото почина и синът на скъпата ни покойна кралица. Проклятието на кръвта. — Джемайма замълча, прокара ръка по корема си и се намести на възглавницата така, че да ме вижда. — Но момичетата… То отминава момичетата.
Вратата на стаята се отвори със замах и Нанси се появи на прага. Следваше я слаб мъж на средна възраст с угрижено лице, когото аз взех за доктора, макар да не бе доктор Артур от селото. Бързо разместиха възглавниците, а след това и Джемайма и запалиха осветлението. Ръката ми вече бе освободена, избутаха ме назад и аз се измъкнах навън.
Следобедът се изниза и наближи вечерта. Чаках и се надявах. Времето може да се точи бавно дори когато имаш много работа. Трябваше да се сервира вечерята, да се оправят леглата, да се съберат дрехите за прането на следващия ден. През всичкото това време мислите ми бяха при Джемайма.
Най-сетне, когато и последните лъчи на слънцето вече бяха потънали зад хоризонта, Нанси изтрополи надолу по стълбите с купата и кърпата в ръце.
Току-що бяхме приключили с вечерята и седяхме около масата.
— Е? — първа се обади госпожа Таунсенд, притиснала кърпичка до сърцето си.
— Ами… — започна Нанси, докато оставяше нещата до умивалника. — В осем и двайсет и шест майката роди бебето си. Дребно, но здраво.
Чаках напрегнато.
— И въпреки всичко ми е малко мъчно за нея — продължи Нанси. — Момиче е.
Беше близо десет часът, когато се качих, за да взема подноса от вечерята на Джемайма. Тя беше заспала, със сгушена до ръката й малката Гита. Спрях за миг и се загледах в личицето й, преди да изгася нощната лампа: нацупени устнички, червеникаворуса косица и здраво стиснати очи. Не беше наследник, но пък бебето щеше да живее, да порасне и да обича. И един ден може би да има и собствено бебе.
Напуснах стаята на пръсти. Лампата в ръката ми бе единствената светлина в коридора и хвърляше отблясъци към портретите по стената. Докато най-новият член на семейството спеше дълбоко зад затворената врата, цяла поредица от починали членове на семейство Хартфорд стояха на своя пост и наблюдаваха какво става в къщата, която някога бяха притежавали.
Щом стигнах голямото преддверие, забелязах, че под вратата на дневната се процежда тънък лъч светлина. В тревогата си тази вечер господин Хамилтън бе забравил да загаси лампата. Добре че аз бях тази, която го забеляза. Въпреки радостта от новата внучка лейди Вайълет щеше да се вбеси, че редът, свързан с траура, е нарушен.