Отворих вратата, но замръзнах на прага.
Вътре господин Фредерик, новият лорд Ашбъри, седеше на стола на баща си.
Бе кръстосал дългите си крака и подпрял лицето си с ръка така, че не се виждаше.
Между пръстите на другата се забелязваше лист хартия, който, съдейки по изписаните с черно мастило редове, бе писмото от Дейвид. Същото, което Хана четеше край фонтана и от което Емелин така весело се кискаше.
Гърбът на господин Фредерик се тресеше и помислих в първия миг, че се смее.
Едва тогава до слуха ми достигна звук, който завинаги се запечата в съзнанието ми. Продрана спонтанна въздишка, наситена с болка.
Стоях така известно време, без да смея да помръдна. После бавно и полека заотстъпвах, докато се озовах в коридора. Тихо затворих вратата, за да не съм вече таен свидетел на неговата скръб.
Някой почуква на вратата и отново съм в стаята си в „Хийтвю“, 1999 година е, а пръстите ми стискат снимката със сериозните лица пред мен. Младата актриса седи на кафявия пластмасов стол и разглежда връхчетата на косите си. Колко ли време съм била отнесена? Поглеждам часовника си. Малко след десет е. Възможно ли беше? Как става така, че дебрите на паметта се разтварят, нижат се една след друга сцени, духове оживяват, а не е минало никакво време?
Вратата се отваря и Урсула отново е в стаята. По петите й върви Силвия и крепи в ръцете си сребърен поднос с три чаши. Намерила е някакви доста по-красиви от обичайните пластмасови.
— Моля да ме извините — казва режисьорката и заема отново мястото си на ръба на леглото ми. — Рядко си позволявам такова нещо, но беше спешно.
В първия момент не съм сигурна за какво говори, но виждам мобилния телефон в ръката й.
Силвия ми подава една от чашите, след което се извръща, за да подаде другата на Кийра.
— Надявам се, сте започнали без мен — казва Урсула.
— Може да се каже, че почти свършихме — мръдва рамене Кийра и се усмихва.
— Така ли? — Урсула ококорва широко очи под плътния си бретон. — Много съжалявам. Толкова исках да чуя какво ще каже Грейс.
Силвия слага ръка на челото ми.
— Виждаш ми се малко уморена. Не искаш ли да ти дам един аналгин?
— Добре съм — с леко дрезгав глас отвръщам аз. Тя повдига вежди въпросително. — Наистина съм добре — настоявам аз с цялата решителност, която успявам да събера.
Младата жена изсумтява и поклаща глава, което знам, че означава, че е направила каквото трябва и няма да носи повече отговорност. Засега. „Твоя работа! — говореше изражението й. — Но мога да се обзаложа, че преди гостите ти да стигнат паркинга, ще позвъниш за болкоуспокояващото.“ Може и да е права.
Кийра отпива от чашата зелен чай и я оставя на масичката ми заедно с чинийката.
— Има ли тук тоалетна? — пита тя.
Виждам как Силвия ме изгаря с поглед.
— Ще покажеш ли на Кийра тоалетната надолу по коридора? — обръщам се към нея с цялата смелост, на която съм способна.
— Разбира се — промълвява тя със стиснати зъби, но виждам, че направо ще се пръсне. — От тук, госпожице Паркър.
— Много благодаря, че се съгласи да се срещнеш с Кийра — усмихва ми се Урсула. — Дъщеря е на приятел на един от продуцентите ни, така че съм длъжна да й обърна по-голямо внимание. — Хвърля поглед към вратата и снишава гласа си. — Добро хлапе е, но понякога е малко… Малко нетактична.
— Не забелязах.
— Така е, когато имаш работещи родители — засмива се тя. — Такива деца виждат, че родителите им са уважавани за това, че са богати, известни и красиви. Кой може да им се сърди, че искат същото?
— Няма нищо — казах аз.
— И въпреки това ми се искаше да съм тук. Да хвърлям по едно око…
— Ако не спреш да се извиняваш, много скоро ще ме убедиш, че наистина си направила нещо лошо. Напомняш ми за внука ми. — Сянка премина през погледа на младата жена. Не го бях забелязала до този момент. — Реши ли проблемите си? По телефона, имам предвид.
— Да — въздъхва тя.
Спира и продължава да мълчи. Чакам я търпеливо. От дългия си опит знаех, че мълчанието стимулира отсрещния към доста признания.
— Имам син. Казва се Фин. — Името предизвика тъжна усмивка. — Навърши три години миналата събота. — Отмества поглед от мен и го спира на ръба на чашата в ръцете й. — Баща му и аз… никога не сме… — Тя чукна нокът в чашата и отново ме погледна. — Само двамата с Фин сме. Майка ми беше на телефона. Тя се занимава с него, докато снимаме. Паднал.