— Добре ли е?
— Да. Натъртил си китката. Лекарят я превързал. Добре е. — Тя се усмихва, но очите й са пълни със сълзи. — Много съжалявам… Божичко. Не знам защо плача.
— Разтревожена си — отбелязвам аз, — а и изпитваш облекчение.
— И вина.
— Вина ли?
— Да — отвръща тя, без да влиза в подробности. — Лесно се разговаря с теб. Напомняш ми за моята баба.
— Изглежда, е била симпатична жена.
— Така е. — Тя издухва носа си в кърпичката. — Виж ме, само те натоварвам, Грейс.
— Ето, отново се извиняваш. Настоявам да спреш.
По коридора отвън се чуват стъпки. Урсула поглежда към вратата и отново издухва носа си.
— Нека поне да ти благодаря за това, че ни прие, че говори с Кийра. Че ме изслуша.
— Наистина ми беше приятно. — Сама се изненадах от искреността си. — Нямам много посещения в последно време.
Вратата се отвори. Урсула се изправи и ме целуна по бузата.
— Скоро ще дойда пак — обещава тя и стисва леко китката ми.
Чувствам се неизказано щастлива.
Киносценарий
ЛОВ НА ПЕПЕРУДИ
Сценарист и режисьор Урсула Райън © 1998
НАДПИС: Близо до Пашендейл, Белгия, октомври 1917 г.
45. ИЗОСТАВЕНА ФЕРМЕРСКА КЪЩА. ВЕЧЕР
Сумракът преминава в нощ под неспирния дъжд. Трима млади войници в мръсни униформи бързат да се подслонят в порутена фермерска къща в Белгия. Изгубили своята част, преминала в безредно отстъпление от фронтовата линия, те са вървели цял ден. Умората ги надвива, духът им е сломен. Къщата, в която се скриват от дъжда, е същата, в която са били настанени трийсет дни по-рано, преди да заминат на фронта. Семейство Душесне са избягали, подгонени от вълната враждебност, заляла селото.
Светлината на единствената свещ на голия дървен под хвърля дълги начупени сенки по стените на занемарената кухня. Отделни вещи напомнят за миналото в този дом: тиган до мивката, въженце пред печката, провиснало под тежестта на забравено пране, дървена играчка.
Единият от войниците — пехотинец от Австралия на име Фред — прикляква до зейналата дупка в стената на мястото на някогашна врата. Стиска пушката си под мишница. В далечината нарядко отекват експлозии. Яростният дъжд плющи по вече разкаляната земя, локвите в коловозите преливат. Отнякъде изпълзява плъх, подушва тъмното петно, избило върху униформата на войника. Кръв, засъхнала, черна и гниеща.
На пода в кухнята седи офицер, опрял гръб в крака на масата. ДЕЙВИД ХАРТФОРД държи писмо: изтънялата омацана хартия подсказва, че е препрочитано много пъти. До протегнатия му крак се е долепило спящо мършаво куче, следвало ги през целия ден.
Третият войник, РОБИ ХЪНТЪР, излиза от някаква стая, понесъл грамофон, одеяла и купчина прашасали плочи. Стоварва всичко на масата и се заема да претърси шкафовете. Изравя нещо от килера. Обръща се и камерата бавно се приближава. Отслабнал е. Несгодите са оставили своя отпечатък върху лицето му. Под очите му има тъмни кръгове, дъждът и вятърът са сплъстили косата му. Захапал е цигара.
ДЕЙВИД (без да се обръща): Намери ли нещо?
РОБИ: Хляб. Твърд като камък, но все пак храна.
ДЕЙВИД: Нещо друго? За пиене?
РОБИ (след кратка пауза): Музика. Открих музика.
ДЕЙВИД се обръща, вижда грамофона. Изражението му е неразгадаемо: удоволствие, примесено с тъга. Камерата се отмества, плъзва от лицето надолу. Пръстите на едната му ръка са увити в мръсна, набързо скалъпена превръзка.
ДЕЙВИД: Добре де… Какво чакаш?
РОБИ слага плоча върху грамофона; припукване придружава зазвучалия запис.
МУЗИКА: Дебюси, „Лунна светлина“.
РОБИ пристъпва към ДЕЙВИД, понесъл одеялата и хляба. Стъпва внимателно, отпуска се на пода: старае се да прикрива контузиите, останали от последното срутване на окопите. ДЕЙВИД е затворил очи.
РОБИ изважда джобно ножче от торбата си и се заема с трудната задача да подели сухия хляб. Първата дажба слага на пода близо до ДЕЙВИД. Втората хвърля към ФРЕД, който стръвно й се нахвърля.
РОБИ, все още с цигарата в уста, предлага парче хляб на кучето, което го помирисва, поглежда към мъжа, после се завърта. РОБИ сваля обувките си, после мокрите чорапи. Краката му са кални, покрити с мехури.