От войниците, съпровождали сина Ви, научих, че между три и четири часа сутринта на 12 октомври на връщане от мисията попаднали под обстрел. По време на атаката капитан Дейвид Хартфорд внезапно паднал като покосен. Бил убит на място, поне е умрял без болка.
Погребахме го в ранните утринни часове в северната част на село Пашендейл, което, уверявам Ви, лорд Ашбъри, дълго ще се помни в славната история на нашата британска армия. Надявам се поне малко радост да Ви донесе мисълта, че благодарение на превъзходните командирски умения на сина Ви на тази последна негова мисия успяхме да постигнем напредък от изключително значение.
Ако мога по някакъв начин да Ви бъда полезен, ще бъда на Ваше разположение.
Снимката
Прекрасно мартенско утро. Цъфналите в розово храсти шибой под прозореца изпълват стаята с плътен сладникав аромат. Ако се опра на перваза и надникна към лехата, виждам листенцата по края, искрящи на слънцето. После ще дойде ред на прасковените дръвчета и на жасмина. Всяка година в този ред и още много години занапред ще бъде така. Дълго след като няма да ме има тук да им се радвам. Цветове на свежестта, на надеждата, на невинността.
Напоследък често си мисля за мама. За снимката в албума на лейди Вайълет. Защото я видях, както се досещаш. Няколко месеца след като за пръв път чух Хана да я споменава в онзи горещ летен ден при фонтана.
Случи се през септември 1916 година. Господин Фредерик бе наследил имението, лейди Вайълет (придържайки се безупречно към етикета, по думите на Нанси) бе напуснала „Ривъртън“ и се бе настанила в къщата в Лондон, а момичетата за неопределено време бяха изпратени да й помогнат, докато си подреди нещата.
По това време прислугата беше твърде малобройна — Нанси все повече се задържаше в селото, а Алфред, чийто отпуск бях очаквала с такова нетърпение, в крайна сметка не успя да си дойде. Отначало бяхме озадачени: нали беше в Англия, поне така сочеха писмата му, не беше и ранен, ала въпреки това щеше да прекара отпуска си във военна болница. Дори господин Хамилтън се затрудни да намери обяснение. Доста време си блъска главата, усамотил се в своето килерче с писмото на Алфред, а когато най-сетне се появи, избърса очи изпод очилата си и се произнесе. Единствено тайна мисия, за която нямал право да говори, можела да обясни отказа да си дойде. Предположението звучеше логично, как иначе да си обясним престоя в болница без наранявания?
С това въпросът приключи. Постепенно спряхме да го споменаваме и ето че в ранната есен на 1916 година, когато първите листа започнаха да капят и земята сякаш взе да се готви за наближаващите студове, аз се озовах в салона съвсем сама.
Бях почистила и заредила наново камината, оставаше само да избърша прахта. Прокарах кърпата по писалището, върнах се да повторя ръба, после се заех с дръжките на чекмеджетата, за да лъсне пиринчът до блясък. Това беше мое обичайно задължение всяка втора сутрин, та не мога да кажа с какво този ден бе по-различен. Защо точно тогава пръстите ми достигнаха лявото чекмедже, спряха се и отказаха да продължат работата си. Все едно първи предугадиха тайната мисъл, която ми се въртеше в главата.
Седнах за миг, вцепенена и объркана. Постепенно започнах да чувам звуците наоколо. Вятърът отвън, листата, които се удрят в прозорците. Тиктакането на часовника на камината, настойчиво отброяващ секундите. Дишането ми се учести от нетърпение.
С треперещи пръсти посегнах към чекмеджето. Дръпнах го бавно и внимателно, все едно се наблюдавах отстрани. Наполовина извадено, чекмеджето се наклони и съдържанието се плъзна напред.
Заставих се да спра. Ослушах се. Уверих се, че все още съм сама. После надникнах вътре.
И го видях. Под писалката и чифт ръкавици — албумът на лейди Вайълет.
Всякакво колебание изчезна. Злото бе наполовина сторено, сърцето ми затуптя в ушите и аз измъкнах албума, след което го сложих на пода.
Набързо го прелистих — снимки, покани, менюта, записки като в дневник, — търсейки въпросната година. 1896, 1897, 1898…
Най-сетне я открих: снимка на цялото домакинство от 1899 година, с позната форма, но различно разположение. Прислугата в две дълги редици зад редицата на семейството. Лорд и лейди Ашбъри, майорът в униформа, господин Фредерик — толкова млад и далеч по-спретнат — Джемайма и една непозната, която взех за Пенелопи, покойната съпруга на господин Фредерик, и двете с издути кореми. Едната носеше Хана, а другата — нещастното момченце, чиято слаба кръв щеше да стане причина за скорошната му смърт. Самотно дете стоеше в края на редицата до нани Браун (сякаш на сто години още тогава). Дребно русо момченце: Дейвид. Пълно с живот и светлина; в блажено неведение какво му готви бъдещето.