— Къде тогава?
— В школата за секретарки в селото.
— Кога?
— Започнах много отдавна, непосредствено след началото на войната. Чувствах се толкова безполезна. И реших, че и това е някакъв начин с нещо да помогна за успешния изход от войната. Когато се преместихме при баба, очаквах да си намеря работа в някоя кантора в Лондон, но… не успях. Когато най-сетне се измъкнах от баба и тръгнах да обикалям, навсякъде ми отказаха. Била съм много млада. Сега вече съм на осемнайсет, тъй че отпада проблемът с възрастта. Много упорито се упражнявах и добих голяма бързина.
— Някой друг знае ли?
— Не, само ти.
Скрита сред роклите, остро усетих как ми отнемат нещо. Една споделена тайна, която така усърдно пазех, беше излязла наяве. Изплъзна се от пръстите ми, между гънките коприна и сатен, накрая се приземи в тъмния прашен гардероб и я изгубих от поглед.
— Вълнуващо е, не мислиш ли? — все по-въодушевено говореше Хана.
— По-скоро подло — нацупи се Емелин. — И глупаво. И татко ще ти каже същото. Да работиш, за да победим във войната, е едно, но твоето е направо глупост. Най-добре си го избий от главата. Татко никога няма да ти разреши.
— Точно затова ще му кажа по време на вечерята. Предоставя ми се златна възможност. Няма как да каже „не“ пред толкова много хора на масата. Особено пред американците с техните модерни идеи.
— Не мога да повярвам, че ще извършиш нещо направо немислимо — кипна Емелин.
— Аз пък не разбирам защо се разстройваш.
— Защото не е… — Емелин не намираше думи да се защити. — Защото тази вечер ще си домакинята и вместо да се грижиш всичко да мине гладко, ти ще злепоставиш татко. И ще предизвикаш сцена пред семейство Лъкстън.
— Няма да правя сцени.
— Все така казваш, а после излиза точно обратното. Защо просто не се държиш…
— Нормално?
— Направо си полудяла. За какво ти е да работиш в кантора?
— Искам да видя света. Да пътувам.
— До Лондон?
— Това е първата крачка. Искам да бъда независима. Да се срещам с интересни хора.
— По-интересни от мен, това искаш да кажеш.
— Не ставай глупава, Емелин. Имах предвид умни хора, говорещи за неща, които не съм и чувала. Искам да бъда свободна. Да се впусна във всяко зашеметяващо приключение, което ми се изпречи.
Погледнах часовника на стената. Четири часът. Господин Хамилтън щеше да се развика, ако не сляза скоро. И все пак исках да чуя още, да науча какви точно приключения си представяше Хана. Разкъсвана между любопитството и гузната съвест, направих компромис. Затворих гардероба, прихванах синята рокля през талията и спрях до вратата.
Емелин все така седеше на пода с четката за коса в ръка.
— Защо не отидеш при таткови приятели? Така и аз ще мога да дойда. Например семейство Родърмиър в Единбург…
— И да се оставя лейди Родърмиър да ме дебне на всяка крачка? Или още по-лошо, да ми натрапи противните си дъщери? Това не ми прилича на независимост.
— Същото важи и за работата в кантора.
— Донякъде имаш право, но все пак ще са ми нужни пари. От никого няма да прося, нито ще крада, а не се сещам от кого бих могла да поискам заем.
— Ами татко?
— Чула си какво казва баба. Някои хора може и да са забогатели от войната, но не и татко.
— Каквото и да говориш, идеята ти е ужасна — отсече Емелин. — Така просто не е редно. Татко няма да го допусне за нищо на света, а баба… — Тя си пое дълбоко дъх, после бавно издиша, додето гърдите й хлътнаха. Когато заговори отново, гласчето й прозвуча жално като на дете. — Не ме оставяй. Първо беше Дейвид, сега и ти.
Името на брата причини сякаш физическа болка на Хана. Не беше тайна колко дълго бе оплаквала смъртта му. Семейството все още бе в Лондон, когато пристигна обрамченото с черна лента писмо, ала тогава новините бързо се разнасяха между прислугата в именията на Англия. Така научихме колко сломена е била Хана. Отказът й да се храни ни създаде много тревоги, а госпожа Таунсенд се захвана да пече малинови тарталети, любимите на Хана още от малка, които пращаше с колети в Лондон.
Запитах се дали Емелин се е уплашила от реакцията, предизвикана при споменаването на Дейвид, или нарочно бърка отново в раната, защото я чух да казва:
— Какво ще правя съвсем сама в тази огромна къща?
— Няма да си сама — тихо рече Хана. — И татко ще бъде тук.
— Нима очакваш това да ме утеши? Чудесно знаеш, че татко не го е грижа за мен.