— Напротив, Емелин — уверено се възпротиви сестра й. — Той е загрижен за всички нас.
Емелин хвърли поглед през рамо и аз се притиснах до рамката на вратата.
— Въпросът е, че изобщо не ме харесва. Както харесва теб например.
Хана отвори уста да се защити, но Емелин продължи:
— Не е нужно да се преструваш. Знам как ме гледа, когато смята, че не го виждам. Все едно е крайно смутен, все едно се чуди коя съм. — Очите й заблестяха, но тя не заплака. Гласът й се сниши до шепот. — Защото мен обвинява за загубата на мама.
— Не е вярно — буйно отрече Хана. — Дори не си го помисляй. Никой не те вини.
— Татко не може да ми прости.
— Не е вярно.
— Чух баба да казва на лейди Клем, че татко вече не бил същият след случилото се с мама. — Емелин говореше с убеденост, която ме изненада. — Не заминавай. — Тя стана от пода, седна до Хана, стисна ръката й. Непривичен жест, който шокира не само мен, но и сестра й. — Моля те. — И после се разплака.
Двете седяха една до друга на шезлонга — Емелин хлипаща, Хана с упорито изражение, така привично за нея, ала стегнатите скули и стиснатите устни не ми попречиха да забележа и още нещо. Нещо ново в погледа, което не можеше да се обясни с навлизането в зрелостта.
И ето че ми просветна. Сега тя бе най-голямото дете, наследила смътно очертаните, но неизменни отговорности, съответстващи на мястото й в семейството.
Хана се обърна към сестра си и се помъчи да се усмихне.
— Не унивай — рече тя и я потупа по ръката. — Да не искаш да се появиш със зачервени очи?
Погледнах отново часовника. Четири и четвърт. Господин Хамилтън сигурно вдигаше пара.
Влязох отново при момичетата, понесла роклята, преметната на ръката ми.
— Ето я, госпожице — обърнах се към Емелин.
Емелин не отговори. Престорих се, че не забелязвам сълзите по страните й. Вторачих се в роклята, подръпнах дантелите да бухнат.
— Сложи розовата — меко каза Хана. — Много ти отива.
Емелин отново не реагира.
Погледнах към Хана за потвърждение. Тя кимна.
— Розовата.
— А вие, госпожице? — попитах.
Избра млечнобялата сатенена рокля, точно както Емелин бе предположила. Отидох да извадя от гардероба сатенената фуста и корсета, когато чух въпроса:
— Ти ще бъдеш ли там, Грейс?
— Едва ли, госпожице. Нали Алфред го демобилизираха. Сега той помага на господин Хамилтън и Нанси.
— Да, вярно. — Хана взе книгата, отвори я, почти веднага я затвори и прокара пръсти по гръбчето. — Кажи ми, Грейс, как е Алфред? — попита предпазливо.
— Добре е, госпожице. Дойде си с настинка, но госпожа Таунсенд му направи овесена отвара с лимон и бързо му мина.
— Не те пита как е физически — неочаквано се намеси Емелин. — Пита дали главата му е наред.
— Главата ли? — Погледнах към Хана, която се мръщеше на сестра си.
— Нали го видя — обърна се Емелин към мен. — Когато сервира чая вчера следобед, държането му беше много странно. Тръгна да обикаля с подноса сладкиши както обикновено и внезапно таблата се заклати в ръцете му. — Момичето се засмя: глухо и неестествено. — Цялата му ръка трепереше. Изчаках да се успокои, за да си взема лимонен сладкиш, но той сякаш не можеше да се овладее. Таблата се подхлъзна и всичкият пандишпан се стовари върху най-хубавата ми рокля. Отначало без малко да му се разсърдя, че е толкова непохватен и едва не съсипа роклята ми. Но после го видях как стои като истукан с един такъв празен поглед и се уплаших. Направо си помислих, че полудява. — Тя сви рамене. — После се съвзе и оправи бъркотията. Само че злото бе сторено. Имаше късмет, че пострадалата бях аз. Татко не би му простил така лесно. Не ми се мисли колко ще се ядоса, ако се повтори тази вечер. — Насочи право в лицето ми студените си сини очи. — Няма вероятност да се случи, нали?
— Не мога да кажа, госпожице — отвърнах изумена. За пръв път чувах за случилото се. — Тоест не ми се вярва, госпожице. Сигурна съм, че Алфред е добре.
— Разбира се, че е добре — побърза да се намеси Хана. — Станало е случайно, нищо повече. Като си отсъствал толкова дълго, нужно ти е време отново да привикнеш. Пък и подносите са страшно тежки, госпожа Таунсенд натрупва цели камари. Наумила си е да ни охрани. — Тя се усмихна, ала изражението й остана замислено.
— Да, госпожице — потвърдих аз.
Хана кимна — знак, че въпросът е приключен.
— Хайде сега да се облечем и да поемем ролите на примерни дъщери за пред американските гости на татко.