Вечерята
По целия коридор и надолу по стълбите си повтарях казаното от Емелин. Но както и да обръщах чутото, стигах до едно и също заключение. Нещо не беше наред. Несръчността не беше типична за Алфред. За целия си престой в „Ривъртън“ не помнех повече от два или три случая, в които да е направил грешка при изпълнение на задълженията си. Веднъж в бързината да занесе пощата бе взел подноса за напитки наместо този за писмата. И веднъж се спъна и падна по стълбите за прислугата, но се оказа, че е болен от грип. Този път нещата бяха различни. Да изсипеш целия поднос? Това дори не можех да си го представя.
В същото време епизодът не беше измислен. Защо й е на Емелин да фабрикува такова нещо? Със сигурност се беше случило. Но най-вероятно причината бе, както предположи Хана, случайна грешка. Моментно разсейване, когато последните лъчи на слънцето са блеснали в прозорците, или може да му се е схванала китката, или подносът да е бил хлъзгав. На всеки може да се случи, особено след като не си бил тук няколко години, изтъкна Хана, и си отвикнал.
Колкото и да ми се искаше да приема това просто обяснение — не можех. Някъде далеч в съзнанието ми се бяха понатрупали дребни, незначителни на пръв поглед случки. Погрешно тълкуване на зададен съвсем прост въпрос, как е със здравето, по-бурна от нормалната реакция на съвсем невинна забележка, обидена гримаса в случаи, при които навремето би се засмял. В общи линии във всичко, с което се захванеше, около него цареше атмосфера на объркване и раздразнителност. Ако трябваше да съм честна, забелязах го още вечерта на пристигането му. Бяхме организирали малко празненство. Госпожа Таунсенд приготви специално ястие, а господин Хамилтън помоли за разрешение да отворим бутилка от виното на господаря. По-голяма част от следобеда прекарахме в подреждане на трапезарията, в смях и шеги, докато размествахме предметите така, че да направим най-добро впечатление на Алфред. Може да се каже, че бяхме като пияни от щастие, и най-вече аз.
Когато уреченият час настъпи, вече се бяхме наредили и правехме твърде неуспешни опити да се държим естествено. Разменяхме често погледи, пълни с очакване, внимателно се вслушвахме във всеки звук навън. Най-сетне чухме очакваното хрущене на колела по чакълената пътека пред входа, тихи гласове и затръшване на вратата на автомобил. Пред входа отекнаха стъпки и господин Хамилтън се изправи, приглади сакото си и зае мястото си до вратата. След миг на напрегнато очакване да чуем почукването, вратата се отвори и Алфред застана на прага. Всички се спуснахме към него.
Не последва нищо драматично. Алфред не се развика, нито показа някакво голямо вълнение, нито пък обратното. Позволи ми да взема шапката му и продължи да стои в рамката на вратата, сякаш се боеше да пристъпи вътре. Добре че поне успя да изкриви устни в нещо като усмивка. Госпожа Таунсенд го притисна в прегръдката си и го повлече навътре, все едно бе навит на руло килим. Отведе го до масата и го настани на почетното място вдясно от това на господин Хамилтън. Говорехме един през друг, смеехме се, възклицавахме, разказвахме разни случки от изминалите две години. Всички, с изключение на Алфред. Просто си седеше. Кимаше на подходящите места, отговаряше на въпроси, дори успя да се усмихне един-два пъти. Това бяха отговори на чужд човек, виждала бях някои от белгийските бежанци на лейди Вайълет да присъства по този начин — да не искат да обидят някого.
Не само аз забелязах промяната. Направи ми впечатление как челото на господин Хамилтън се сбърчва озадачено, а по изражението на Нанси личеше, че тя е наясно с новото положение. Никой не заговори обаче за това, не и до деня, в който семейство Лъкстън се появи и госпожица Старлинг изказа своето непоискано от никого мнение. Сякаш бяхме сключили безмълвно договор да се правим, че не забелязваме колко различен е Алфред. Времената се бяха променили, той — също.
— Грейс! — посрещна ме господин Хамилтън от пейката в кухнята, когато се появих на последното стъпало. — Няма картички с имената на гостите на масата. Как мислиш, че тези толкова важни гости на господаря ще знаят къде да седнат?
Щеше ми се да кажа, че е най-добре всеки да седне където му харесва, но за разлика от Нанси все още не бях се научила да отстоявам мнението си. Ето защо само отбелязах:
— Няма да им е лесно, господин Хамилтън.
— Така е. — Той пъхна в ръката ми куп картички и сгънат лист с плана на масата. — И Грейс — догони ме гласът му, — ако случайно видиш някъде Алфред, попитай го дали ще е така добър да слезе тук. Дори не е започнал подготовката за кафето.