Джаганг смяташе, че може да спечели любовта на Ничи с няколко лишени от пълнеж комплименти. Ласкаеше се от мисълта, че притежава неустоим чар.
Ничи не се поклони. Натрапчиво усещаше металната яка, която не й позволяваше да използва дарбата си. Колкото и беззащитна да беше пред този мъж, нямаше намерение да му демонстрира уважение, като му се кланя, нито пък да се поддава на неговата добре прикрита похот.
В миналото, независимо от възможността да използва своя Хан, истинската й закрила беше нейното безразличие. Тогава, докато той умееше да прониква в съзнанието й и около шията й нямаше яка, магическите умения не можеха да й помогнат, както сега другите Сестри пленнички бяха безпомощни, макар и без нашийници.
Пазеше я вътрешното й усещане, не дарбата й.
Преди за Ничи нямаше значение дали той ще я нарани или ще реши да я убие. Смяташе, че заслужава всички страдания, на които може да я подложи императорът, и й беше все едно дали ще умре. Това я правеше безразлична към неизменната възможност да му хрумне да я убие.
Макар всичко това да се бе променило благодарение на Ричард, Ничи не можеше да си позволи Джаганг да разбере колко дълбока е промяната. Единственият й шанс и единствена възможна защита бе да го убеди, че и сега е безразлична към живота, както някога.
Джаганг подръпна леко сплетената си на плитка брада. Огледа я от горе до долу. Проточи въздишка, сякаш се чудеше с какво да започне.
Не й се наложи да чака дълго.
Зашлеви я толкова силно, че тя отхвръкна към стената. При приземяването главата й се блъсна в пода, но за щастие дебелите килими омекотиха удара. Имаше чувство, че челюстта й е на парчета. Неочакваният шамар я зашемети.
Макар всичко около нея да се въртеше и подскачаше, тя бе решена да се изправи на крака. Господарката на смъртта не познаваше страха. Тя посрещаше смъртта с безразличие.
Застана на колене, избърса кръвта от ъгълчето на устните си и се опита да запази равновесие. Болката беше силна, но челюстта й все пак, изглежда, беше здрава. Надигна се.
Преди да успее, Джилиан се втурна между двамата.
— Остави я!
Джаганг сви юмруци на хълбоците си и погледна гневно момичето. Ничи хвърли крадешком поглед към Калан. Видя болката в очите й. По треперенето на пръстите й Ничи разпозна болката, която той й причиняваше. Тази обезсилваща агония целеше да я държи на мястото й, да не й позволи да се намеси.
От гледна точка на Джаганг това определено бе мъдро решение.
Много отдавна Ничи се бе научила да преценява хората мигновено. Това се бе превърнало в нейно безценно умение, предвид факта, че оцеляването й често зависеше от точната й преценка. Един поглед бе достатъчен да разбере, че Калан не е свикнала да стои безучастна.
Джаганг сграбчи Джилиан за врата и я вдигна като непослушно коте. Тя заквича — пo-скоро от страх, отколкото от болка, — докато я пренасяше през стаята. Впи нокти в огромните му ръце, но без резултат — краката й продължиха да ритат във въздуха. Джаганг отмести дебелото вълнено платнище на входа на спалнята и я изхвърли навън.
— Армина! Погрижи се за детето. Искам да остана насаме с моята кралица.
Ничи видя Сестра Армина да обгръща Джилиан с ръце и да я дръпва в сенките. С бърз поглед се увери, че Калан е на същото място на пода, тялото й трепереше едва забележимо. По бузата й се стичаше предизвикана от агонията сълза. Ничи се зачуди дали Джаганг изобщо осъзнава колко болка причинява на Калан. В много отношения той не познаваше собствената си сила. Неконтролируемият му гняв беше всеобхватен, обгръщаше не само мускулите, но и цялата сила на съзнанието му.
В миналото той често пребиваше Ничи много по-лошо, отколкото възнамеряваше. В пристъпи на сляп гняв неведнъж я бе докарвал на крачка от смъртта. По-късно осъзнаваше колко близо е бил и се извиняваше, но в крайна сметка най-често заключаваше, че вината си е нейна, задето го е ядосала.
Джаганг отпусна завесата и отново изолира спалнята, внезапно мускулите на Калан се отпуснаха. Тя въздъхна с облекчение, почти неспособна да помръдне след мълчаливото страдание.
— Е — обърна се към Ничи Джаганг, — обичаш ли го?