— Не виждам защо ти е толкова трудно да разбереш — скръсти ръце Ничи. — Ти рушиш, той съзидава. Ти предлагаш съществуване в служба на смъртта, той предлага живот. Това не са само празни думи — и от двама ви. Той никога не ме е пребивал до смърт или насилвал.
Лицето и бръснатата глава на Джаганг почервеняха от ярост.
— Насилвал? Ако исках да те насиля, да съм го направил. Ти самата го искаше. Прекалено си твърдоглава, за да го признаеш. Криеш похотливото си желание към мен зад привиден гняв.
Ничи отпусна ръце и се приведе към него, като едва сдържаше яростта си.
— Може да оправдаваш действията си, с каквито щеш измислици, но това няма да ги превърне в истина.
Лицето му се изкриви в убийствено изражение и той се обърна, за да не я гледа. Ничи очакваше всеки момент да разбие черепа й с един удар. Дори го искаше. Бързата смърт бе далеч за предпочитане пред протяжното мъчение по пътя към неизбежния край.
Дебело подплатените стени на палатката заглушаваха нощната гълчава. Да избягаш от непрестанния тътен на лагера беше лукс. Навън земята бе покрита с пъплещи гадини, но тук имаше роби, чиято задача бе непрестанно да ги ловят и изхвърлят. Ароматните масла в палатката до голяма степен прикриваха вонята, която се носеше в тежкия въздух навън.
Императорската шатра можеше да мине за спокойно кътче, но далеч не беше такова. На практика това бе едно от най-опасните места в целия лагер. Императорът имаше абсолютна власт над живота и смъртта. Каквото и да решеше да направи, никой никога нямаше да се усъмни или противопостави.
— Е — каза най-накрая Джаганг, все още с гръб към нея, отговори на въпроса ми. Обичаш ли го?
Ничи забърса уморено чело.
— Откога започна толкова да се интересуваш от чувствата ми? Никога не са ти пречили да ме насилваш.
— Продължаваш да говориш глупости! — изрева той и с един скок се озова пред нея. — Знаеш, че имам чувства към теб! Знам, че и ти имаш към мен!
Ничи не си направи труда да отговаря. Прав беше, че никога преди не бе излизала с подобни аргументи, защото не знаеше как да му се противопостави. Тогава тя не вярваше, че собственият живот й принадлежи. Как тогава да твърди, че Орденът я употребява за собствени цели? Или водачът на Ордена го прави?
Благодарение на Ричард осъзна, че животът й си е неин. Същото важеше и за тялото й, а също и че не е длъжна да го отдава на никого, ако не желае.
— Знам какво се опитваш да направиш, Ничи — сви отново юмруци той. — Просто го използваш, за да ме накараш да ревнувам. Използваш женските си номера, за да ме накараш да те хвърля на онова легло и да разкъсам дрехите ти. И двамата знаем, че това е истинската ти цел! Използваш го като примамка, за да разпалиш страстта ми. Истината е, че искаш мен, но прикриваш истинската си страст зад обвинения в насилване.
Ничи хладно прецени разгорещеното му лице.
— Не мислиш с главата си.
Той вдигна юмрук. Ничи остана неподвижна, впила поглед в мъглявите сенки, които се носеха по среднощния пейзаж на очите му.
В крайна сметка той отпусна ръка.
— На никого не съм предлагал толкова, колкото на теб — да бъдеш моя кралица, да стоиш над всички останали. Ричард Рал нищо не може да ти предложи. Само аз мога да те направя част от елита, който ще управлява този свят.
Ничи описа с ръка кръг в императорската шатра.
— Ах, да, блясъкът на всесилното зло. Все за мен, стига да престана да разсъждавам и да обявя върховното неравенство за добродетел.
— Предложих ти да управляваш с мен!
Ничи го стрелна със студен поглед и отпусна ръка.
— Не, предложи ми дълга да бъда твоя държанка и задължението да убивам онези, които не прекланят глава пред управлението ти.
— Това е управление на Ордена! Не ставаше дума за моя собствена слава и ти го знаеш! Този конфликт е в името на Създателя — за спасението на човечеството. Ние ще възнесем истинската воля на Създателя, сред неверниците. Ние носим учението на Ордена за онези, чийто живот няма смисъл и цел.
Ничи замълча. Имаше право. Може и да се бе наслаждавал на пороците на властта, но тя знаеше, че той истински вярва, че се бори за пo-висше благо, че е воин, който служи на истинските желания на Създателя като налага неговото учение в този живот, за да може човечеството да намери слава в идния.
Ничи добре разбираше какво значи да вярваш. Джаганг вярваше.
Стори й се почти смехотворно обаче как идеологията, която до неотдавна самата тя бе проповядвала, сега й звучеше неимоверно глупаво. За разлика от Джаганг и другите, които приемаха вярванията на Ордена, за Ничи те бяха единственият път към праведния живот. Бе търпяла робския ярем, без нито за миг да престава да се ненавижда, че това не я прави щастлива.