С помощта на огнивото от дисагите запали огън на самия вход на заслона. Страшно беше да си сам из пущинака посред нощ. Сигурно имаше мечки, планински лъвове или вълци. Огънят й създаваше чувство за безопасност, за да подремне малко в очакване на зората. Не можеше да тръгне преди видело. Трябваше да продължи. Трябваше да бърза.
Щом усети, че й става студено, хвърли още една-две от събраните по-рано съчки в огъня, после се сви в малкото одеяло, застлано върху борови клонки. От Чейс знаеше, че постеля от свежи борови или смърчови клони изолират и пазят топло. Опря гръб в скалата, за да не може нищо да се промъкне незабелязано. Със сгъстяването на мрака страхът й се засилваше.
Вместо да мисли за страховете си, придърпа дисагите и извади парче сушено месо. Отхапа малко и го смука известно време, за да може вкусът му да засити силния глад. Останала й бе съвсем малко храна и се опитваше да я пести. Не след дълго обаче вече дъвчеше и преглъщаше.
Отчупи парче твърда питка и го поръси с малко вода от меха, за да поомекне, преди да се опита да отхапе. Беше твърдо като камък. Сушеното месо беше по-лесно за дъвчене, но питките бяха повече.
По пътя търси горски плодове, но сезонът им отдавна бе отминал. Един ден мярна дива ябълка. Плодовете й бяха съсухрени, но иначе изглеждаха достатъчно хранителни. Само че тя знаеше, че не бива да яде червени плодове. Червените плодове бяха отровни. Колкото да й беше писнало от сушено месо и питки, нямаше желание да се трови.
Поседя известно време, загледана в огъня, съсредоточена в твърдото парче месо в устата си. През цялото време се ослушваше за някакъв шум отвън. Не искаше да я изненада някое диво животно, сметнало, че от нея става добра вечеря.
Когато вдигна поглед, от другата страна на огъня стоеше жена.
Рейчъл пое рязко въздух. Инстинктивно понечи да се отдръпне, но зад гърба й бе само скалата. Реши, че може да успее да се промъкне отстрани, ако се наложи. Грабна ножа.
— Не се страхувай, моля.
Стори й се като най-милия, нежен и приятен глас, който някога е чувала. Но беше обучена да не се поддава на мили думи.
Взря се в жената, като се опитваше да реши как да постъпи, а онази отвърна на погледа й. Не изглеждаше заплашително. Нямаше нищо недружелюбно в действията й. Но пък се бе появила от нищото.
Нещо в нея й се видя бегло познато. Приятният й глас все още отекваше в съзнанието й. Жената беше красива, с гладка, добре оформена руса коса. Ръцете й висяха отпуснати, със сключени отпред пръсти. Облечена бе в семпла, дълга до земята ленена роба. Шалът около раменете й изглеждаше боядисан с къна.
Скромната й дреха говореше, че е от народа, не от хората с благородно потекло. От живота си в двореца в Тамаранг обаче Рейчъл знаеше много неща за благородничките. Те обикновено носеха неприятности.
— Моля те, позволи ми да поседя край огъня ти — помоли жената с глас, който накара Рейчъл да осмисли всяка дума.
— Не.
— Не?
— Не. Не те познавам. Не се приближавай.
Жената леко се усмихна.
— Сигурна ли си, че не ме познаваш, Рейчъл?
Малката преглътна с усилия. По кожата й пробягаха тръпки.
— Откъде знаеш името ми?
Усмивката леко се разшири — не лукаво, а нежно, с добрина. В очите на жената също имаше някаква нежност, сякаш бе неспособна да причини зло никому. Това обаче не намали предпазливостта на Рейчъл. И преди я бяха мамили дами с добронамерен поглед.
— Би ли искала да хапнеш нещо различно от сухоежбината?
— Не. Благодаря — отвърна Рейчъл. — Искам да кажа, много мило от твоя страна, но не, благодаря.
Жената се наведе и вдигна нещо от земята зад нея. Изправи се и Рейчъл видя наниз дребни пъстърви.
— Тогава имаш ли нещо против да си ги приготвя на твоя огън? — вдигна рибите жената.
Мислите на Рейчъл бяха объркани. Трябваше да бърза. Единствено върху това съумяваше да се фокусира — трябваше да бърза. Но сега не можеше да продължи. Налагаше се да изчака до зазоряване.
— Ами да, няма проблем да използваш огъня.
Жената отново се усмихна. Тази усмивка подейства на Рейчъл като балсам.
— Благодаря ти. Няма да ти преча.
Непознатата се завъртя и изчезна в тъмнината. Рейчъл нямаше представа къде е отишла, нито пък защо. Нанизът остана на земята. Рейчъл седеше в тъмнината и се ослушваше, докато огънят пукаше и пращеше. Стискаше ножа здраво и се напрягаше да улови в тъмнината навън някакъв знак, че жената не е сама.
След малко обаче тя се появи с голям наръч кленови листа, част от които натежали от кал. Без да каже нищо, седна и се зае да приготвя рибата. Уви всяка в отделно чисто листо, после ги нареди в калта, покри ги, запечата ги с още кал и накрая уви всичко в още един слой листа. След това внимателно постави тази своеобразна кална фурна върху огъня.