През цялото време Рейчъл я наблюдаваше. Не можеше да откъсне очи от нея. Усещаше неистово желание да е по-близо до нея. Но предпазливостта й не го позволяваше.
Да не говорим, че бързаше.
Жената се отдалечи, очевидно, за да не я плаши, и седна на земята с подвити крака, докато изчака рибата да се сготви. Пламъците танцуваха на студения нощен въздух и при всяко изпукване хвърчаха искри. От време на време жената се протягаше да сгрее ръцете си.
Рейчъл се насилваше да не мисли за рибата. Ухаеше прекрасно. Представяше си колко вкусна ще стане. Но вече беше казала, че не иска.
Тогава си спомни, че един от въпросите й остана без отговор.
— Откъде ми знаеш името?
— Изглежда, добрите духове са ми го прошепнали — сви рамене жената.
Рейчъл помисли, че това е най-голямата глупост, която някога е чувала. Не можа да сдържи смеха си.
— Истината е — продължи жената с по-сериозен поглед, — че те помня.
Отново усети, че настръхва.
— От двореца в Тамаранг?
— Не, отпреди.
— От сиропиталището? — смръщи вежди Рейчъл.
Жената кимна. Внезапно се натъжи.
Заедно продължиха да следят танца на пламъците, който осветяваше гладката стена и заслона от борови клони. В далечината койоти виеха протяжно и самотно. При всеки вой Рейчъл се чувстваше благодарна за огъня. Ако не беше той, лесно можеше да стане плячка на вълците и други животни.
Буболечките наоколо цвъртяха и жужаха, а нощните пеперуди се въртяха в кръг на светлината. Водовъртежи от искри се издигаха в нощното небе, сякаш нетърпеливи да отидат при звездите. От всичко това на Рейчъл й се доспиваше.
— Мисля, че рибите са готови — обади се жената жизнерадостно.
Приближи се и с помощта на пръчка издърпа импровизирания пръстен съд. Разтвори листата на земята и рибата се показа. Беше гореща и крехка.
Жената откъсна парче, опита го и измърка от удоволствие.
После премести останалото върху чисто кленово листо и го предложи на Рейчъл. Момичето седеше, втренчена в протегнатата ръка. Беше казала, че няма да яде.
— Благодаря ти, но аз си имам храна. Рибата си е за теб.
— Глупости, има предостатъчно. Моля те, направи ми компания. Поне мъничко хапни. В крайна сметка използвах огъня, който ти сама си запалила, и това е най-малкото, което мога да ти предложа като благодарност.
Рейчъл не откъсваше поглед от вкусната на вид риба върху листото.
— Ами добре, ще изям една, ако нямаш нищо против.
Жената се усмихна и изведнъж светът сякаш засия. Рейчъл си помисли, че сигурно такава е майчината усмивка — изпълнена с неподправена радост от чудото, наречено живот.
Удържа се да не погълне рибата наведнъж. Добре че беше гореща. А имаше и остри малки костици. Толкова беше приятно да поеме топла храна, че й идеше да заплаче от радост. Когато изяде първата риба, жената й подаде втора. Рейчъл я взе без колебание. Беше жизненоважно да се храни. Казваше си, че трябва да има сили да побърза. Крехката риба утоли острия глад, загнезден дълбоко в стомаха й. Изяде общо четири.
— Утре недей да пришпорваш коня си толкова, ще го умориш.
— Откъде знаеш? — примига изненадано тя.
— Запознах се с него по пътя към бивака ти. Направо е в окаяно състояние.
Рейчъл изпита жалост към животното, но трябваше да бърза. Не биваше да позволи нищо да я забавя. Трябваше да бърза.
— Ако намаля ход, ще ме хванат.
— Кой ще те хване? — надигна глава жената.
— Гоблините.
— Аха, разбирам.
— Гоблините ме преследват. Щом забавя ход, започват да ме настигат. — От очите на Рейчъл потекоха сълзи. — Не искам гоблините да ме хванат.
За миг жената се озова до нея, обгърна я покровителствено с ръка. Беше толкова хубаво, че Рейчъл заплака, изведнъж усетила се в безопасност. Трябваше да бърза. Толкова се страхуваше.
— Ако умориш коня — каза жената с тих, нежен глас, — гоблините със сигурност ще те хванат, нали? Намали малко. Имаш време.
Рейчъл се сгуши в обятията й.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Трябва да оставиш коня да си възвърне силите. С нищо няма да си помогнеш, ако умориш животното. Вярвай ми, не би искала да останеш насред пустошта без кон.
— Защото тогава гоблините ще ме хванат?
— Защото гоблините ще те хванат — кимна жената.
Рейчъл затрепери, жената я прегърна по-силно, докато се успокои. Рейчъл осъзна, че е захапала подгъва на роклята си, както правеше като малка.
— Протегни ръка — каза жената със същия успокояващ глас, — имам нещо за теб.