— Какво?
— Дай ръка.
Рейчъл протегна разтворена длан и жената сложи нещо малко отгоре. Рейчъл го приближи, за да види по-добре. Беше късо и право.
— Сложи го в джоба си.
— Защо? — вдигна поглед към нежното лице, което я гледаше, Рейчъл.
— Да го използваш при нужда.
— Нужда? За какво ще ми е нужно?
— Когато дойде времето, ще разбереш. Ще разбереш, че ти е нужно. И когато това стане, спомни си, че е в джоба ти.
— Ама какво е това?
— То е онова, от което имаш нужда, Рейчъл — разля се отново онази прекрасна усмивка.
Колкото и да бе объркана, Рейчъл не можеше да реши загадката. Просто пусна дребното нещо в джоба си.
— Някаква магия ли е?
— Не. Не е магия. Но от него имаш нужда.
— То ще ме спаси ли?
— Трябва да тръгвам вече — каза жената.
Рейчъл почувства как в гърлото й засяда буца.
— Не можеш ли да поседиш до огъня още малко?
Жената я погледна с разбиращ, нежен поглед.
— Мисля, че бих могла.
Рейчъл отново почувства как настръхва.
— Ти си майка ми, нали?
Жената помилва косата й. Усмивката й бе тъжна. По бузата й се търкулна сълза.
Рейчъл знаеше, че майка й е мъртва или поне така й бяха казали.
Може би това беше добрият дух на майка й.
Рейчъл понечи да заговори отново, но майка й нежно сложи пръст на устните й и притисна главата й до гърдите си.
— Имаш нужда от почивка. Аз ще бдя над теб. Спи сега. С мен си в безопасност.
Рейчъл бе толкова уморена. Заслуша се в прекрасния звук от туптенето на майчиното сърце. Обгърна я с ръце и притисна лице в гърдите й.
Имаше хиляди въпроси, но не мислеше, че би могла да прокара и една дума през буцата в гърлото си. Освен това не й се говореше особено. Просто искаше да се приюти в майчината прегръдка.
Колкото и да обичаше Чейс, сегашното чувство бе толкова специално, че съзнаваше колко нечестно би било да го сравнява с което и да е друго. Чейс обичаше с ожесточение и това бе прекрасно по особен начин. Бяха като две половини от едно цяло.
Рейчъл разбра, че е спала, когато отвори очи и видя зората. Тъмни виолетови облаци сякаш се опитваха да скрият приближаващата от изток светлина.
Изправи се рязко.
От огъня бе останала само студена пепел.
Беше сама.
Преди да се замисли за каквото и да било, преди да си даде време да се натъжи, осъзна, че трябва да бърза.
Трескаво събра малкото си вещи — одеялото, огнивото, меха с вода — и ги набута в дисагите. Недалеч видя коня, който я гледаше.
Щеше да се постарае да не го пресилва. Ако с него се случеше нещо, щеше да се наложи да се придвижва пеша.
И тогава гоблините щяха да я хванат.
Двайсет и пета глава
КАЛАН НЕЖНО ОБХВАНА С ДВЕ РЪЦЕ потрепващата отпусната ръка на Ничи. Надяваше се, че в това простичко действие обляната в кръв жена в леглото на Джаганг ще намери някаква утеха. Колкото и да й съчувстваше, Калан не можеше да й помогне много.
Това бе страшна, ужасяваща нощ. Джаганг често водеше пленнички в леглото си. Нерядко ги нараняваше — дали защото не съзнаваше силата си, или защото искаше да ги накаже, задето се съпротивляват.
Това бе различно. Върху Ничи той изливаше дивата си ревност.
Никоя от онези жени не бе наранявал по такъв начин. Калан знаеше, че дълбоко в себе си той си отмъщава, връща си, кара Ничи да плати цената, задето му е била невярна.
Но, от друга страна, случилото се беше и демонстрация за Калан какво да очаква, когато паметта й най-накрая се възстанови. Тя се опита да прогони от ума си нещата, които видя и чу, за да не й прилошее. Вместо това се съсредоточи върху настоящето и бъдещето.
Обърна се да вдигне меха с вода от пода. Ничи я стисна леко за другата ръка, изглежда, от страх да не загуби човешкото съчувствие, събрано в този допир.
— Ето — прошепна Калан едва доловимо и опря меха до устните й. Петна засъхнала кръв покриваха лицето и косата й.
Ничи продължаваше да държи леко ръката на Калан, но не реагира.
— Пий — насърчи я Калан, — вода е.
Ничи не направи усилие. Калан навлажни с няколко капки нацепените й устни. Ничи преглътна, после извърна глава с болезнен вик.
— Шшш — настоя Калан. — Знам, че боли, но се опитай да не викаш. Трябва да се опиташ да изпиеш няколко глътки. Имаш нужда от вода. Когато си ранена, тялото ти се нуждае от вода, за да оздравее.
Имайки предвид колко я бе душил, докато я насилваше яростно, цяло чудо бе, че Джаганг не бе строшил гръкляна й. Мощните му ръце бяха оставили след себе си ярки синини, и то не само по шията.
Сините очи на Ничи бавно се отвориха и потърсиха лицето на Калан, която седеше на пода до леглото. Беше приведена към Ничи и се опитваше да шепне, за да не я чуят хората пред спалнята. Не искаше никой да чуе, че говори с Ничи. Ничи от своя страна бе предпочела Джаганг да не разбира, че тя вижда Калан. Самата Калан смяташе за мъдро никога да не се казва на врага повече, отколкото е абсолютно наложително, а Ничи очевидно споделяше това мнение.