— Може не бъдат в Двореца. Може наложило се да излязат спешно и вече изпратила съобщение в Дневника.
— Но как биха могли да излязат от Двореца? Обсадени сме от армията на Императорския орден.
— Невъзможно не е — сви рамене Ейди. — Виждам с дарбата си, не с очите. Тъмно снощи. Може в тъмнината трябвало да се измъкнат. Може важно и време нямало да ни предупредят.
— Мислиш, че е възможно? Да излезеш в тъмнината и да се промъкнеш през редиците на врага?
— Разбира се.
Вирна вече прелистваше Дневника. Както и очакваше, в него нямаше нищо.
— Няма съобщение. — Затъкна Дневника обратно в колана си. — Но ще послушам съвета ти и ще изпратя на Ан. Може пък да погледне в Дневника и да отговори.
Натан завъртя наметало и отново тръгна напред.
— Преди да продължим търсенето другаде, искам отново да разгледам гробницата.
— Оставете стража тук — нареди Кара на войниците отзад. Останалите елате с мен.
На известно разстояние напред в коридора Натан свърна по някакво стълбище. Групата го последва на прибежки в кънтящия тунел. Натан, Кара, Ейди, Вирна и войниците отзад слязоха заедно до следващото ниво.
Стените там, долу, бяха от каменни блокове, а не мрамор. На места се виждаха петна от стичалата се векове наред вода. От това се бяха формирали жълти образувания, от които камъкът изглеждаше сякаш се размеква.
Не след дълго се натъкнаха и на камък, който наистина се беше размекнал.
Пред гробницата на Панис Рал Натан рязко спря. Високият Пророк с мрачно и съсухрено лице тръгна покрай разровения камък и влезе в гробницата. Вече четвърти път се връщаше да погледне в нея и този път по нищо не се различаваше от предишния.
Вирна се тревожеше за него. Макар да бе притеснен и да искаше да намери отговор, под повърхността се усещаше някаква стаена ярост. Никога преди не го беше виждала такъв. Единственият друг човек, който притежаваше същия вид сдържана ярост, от която сърцето й се разтуптяваше, бе Ричард. Помисли си, че този вид концентриран гняв трябва да е черта на всеки Рал.
Някогашните врати на криптата бяха заменени с някакъв вид бял камък с цел да се зазида голямата гробница. Изглеждаше набързо построена, но не бе успяла да спре странното нещо, нападнало гробницата на Панис Рал.
Вътре петдесет и седем изстинали факли стояха в украсени златни скоби. Натан протегна ръка и запали няколко с магия. Стените на криптата оживяха от трепкащата светлина, отразена в гладкия гранит. Под всяка от факлите имаше ваза за цветя. По броя факли и вази Вирна заключи, че Панис Рал трябва да е починал на петдесет и седем години.
Върху къса колона в средата на приличната на пещера зала се намираше самият ковчег, който сякаш се носеше във въздуха над белия мраморен под. Обкованият в злато ковчег излъчваше мека светлина на трепкащата топла светлина на четири факли. От начина, по който стените бяха покрити с излъскан кристален гранит, който продължаваше и на тавана. Вирна предположи, че когато всички факли са запалени, ковчегът вероятно излъчва златисто сияние и сякаш се носи в самия център на залата.
Отвън стените му бяха покрити с думи на високо Д’харански език. Същата безкрайна редица от думи на този вече почти забравен език беше изсечена в гранита под факлите и вазите. Дълбоко гравираните букви трептяха на светлината на факлите, сякаш горяха отвътре.
Каквото караше белия камък на входа да омеква, вече бе засегнало, макар и в по-малка степен, и останалата част от залата. Вирна сметна, че белият камък на входа е бил нещо като преграда, предназначена да привлича и поема невидимата сила, отговорна за тази напаст. Сега обаче, когато белият камък бе почти изцяло разрушен, тази напаст бе започнала да напада самата гробница.
Каменните плочи по стените и пода не биха се размекнали или оронили, но вече започваха да се изкривяват, сякаш подложени на огромна температура или налягане. Каквато и да беше причината, очевидно не беше дефект в строителството, а пo-скоро някаква външна сила.
Ничи бе казала, че иска да види гробницата, защото мисли, че знае какво я руши. За съжаление обаче не беше споделила подозренията си. Нищо не показваше, че двете с Ан са били тук.
Вирна нямаше търпение да намерят двете жени и разбулят мистерията. Нямаше представа какъв е проблемът с вратата на гробницата.
— Господарю Рал — обади се някакъв глас.
Обърнаха се. Недалеч спря пратеник. Всички пратеници носеха бели роби, с избродирани лилави плитки по врата и по цялата дължина отпред.
— Какво има? — попита Натан.
Вирна си помисли, че до края на живота си няма да свикне да чува как наричат Натан Господаря Рал.