Ричард си спомняше онзи отбор. Брус беше новото ляво крило на мястото на първоначалния играч, когото бяха убили по време на мача, гледан от Джаганг и Калан. Отначало Ричард се тревожеше, че човек от редовната армия няма да съумее да играе добре за нападател пленник, но Брус се бе справил със задачата.
Онзи ден крилото на другия отбор се подигра на редовните войници от отбора на Ричард, задето нападателят им е пленник. В отговор Брус просто отиде до мъжа и му счупи ръката. Последвалото сбиване беше грозно, но бе набързо прекратено от съдията.
— Помня, какво за тогава?
— Мисля, че бяха по-силни от днешния отбор, но ги бихме с единайсет точки.
— Днес победихме. Това е важното.
— Ама ти нали каза, че трябва да смажем всичките си противници, ако искаме да играем срещу отбора на императора.
— Справихте се добре, Джонрок — въздъхна тежко Ричард. Предполагам, че всички сте разочаровани от мен.
— Не, не сме разочаровани, Рубен — изкикоти се Джонрок и го прасна по рамото с огромната си длан. — Както сам каза, спечелихме. Ако победим и утре, играем с императорския отбор.
Ако не друго, Ричард разчиташе, че Джаганг ще дойде да гледа поне собствения си отбор на турнира. Едва ли би пропуснал този мач.
Командир Карг му каза, че императорът е добре осведомен за растящата репутация на техния отбор. Ричард се притесняваше защо Джаганг не е дошъл сам да види. Очакваше той да иска да прецени вероятните противници на отбора си и да гледа поне последните няколко мача преди финалния.
— Не се тревожи, Джонрок. Утре ще бием онзи отбор и ще можем да играем срещу императорския.
Джонрок му хвърли крива усмивка.
— А после, когато победим, можем да си изберем жена. Змийската мутра ни обеща.
Ричард задъвка шунката и продължи да гледа покритото му с изрисувани символи тяло — символи за повече сила и издръжливост, примесени с такива за агресия и победа.
— Има и по-важни неща.
— Може би, но какви други награди ни предлага животът? — върна се усмивката на Джонрок. — Ако победим императорския отбор, получаваме жена.
— А минавало ли ти е през ума, че твоята награда не е нищо повече от ужасяващ кошмар за онази жена?
Джонрок се намръщи и за миг задържа поглед върху Ричард. После продължи да дъвче мълчаливо.
— Защо говориш така? — изрече накрая той, неспособен да скрие раздразнението си. — Никога не бих наранил жена.
Ричард зърна киселата му физиономия.
— Какво мислиш за онези, които се влачат след лагера?
— Онези? — почеса рамото си и се замисли Джонрок, изненадан от въпроса. — Повечето са грозни дърти развратници.
— Е, ако те не те интересуват, остават пленничките, онези, които са докарани насила от домовете си. Те са принудени да служат за курви на войниците, които са най-вероятно същите онези, изклали бащите, съпрузите и децата им.
— Ами аз…
— Жените, които често чуваме да плачат нощем. Онези, чиито ридания не ни дават да мигнем.
Джонрок отмести поглед. Отново се зае с шунката.
— Понякога по цяла нощ не мога да заспя от хленча им.
Ричард вдигна глава и погледна между каруците и пазачите към лагера оттатък. В далечината работата по рампата продължаваше. Предположи, че хората в Народния дворец — последната твърдина срещу Императорския орден — можеха единствено да чакат ордата да ги помете.
Отдолу в огражденията мъжете се събираха около огньовете за готвене. Сред сенките и тъмнината Ричард различи жена, която влачеха към една палатка. Някога тя бе имала свои мечти и надежди за бъдещето, но сега… Мъжете вече се подреждаха на опашка отвън — победители, които чакаха наградата си за това, че служат на Императорския орден. В крайна сметка, независимо от големите претенции, точно за това бе всичко: желанието на едни да властват над други, да наложат волята си, претенцията си за морална власт, която смятаха, че им дава право да вземат каквото искат на всяка цена.
На други места се виждаха мъже, събрали се да пият и играят комар. Сигурно конвоят с припасите бе донесъл и алкохол. Предстоеше шумна нощ.
Калан беше някъде сред онова море от хора.
— Ами тогава — каза Ричард, — освен ако не искаш да участваш в насилването на онези жени, остават само онези, които се движат с лагера, които са съгласни.
Джонрок не отговори и помисли малко, като продължи да дъвче. Ако безмълвният гняв можеше да реже стомана, Ричард щеше да е махнал яката си и предприел нещо, за да измъкне Калан от това място, да я заведе някъде в безопасност малкото безопасност, която бе останала в този свят, полудял заради една кауза.