Което бе по-лошо, Джаганг вече разполагаше с поне две от кутиите на Орден. Сега Ничи също бе в ръцете му.
Сърцето му се късаше за Ничи. Мярна на долната й устна златна халка, която я белязваше като робиня на мъжа, насилствал я системно в миналото. В същото време кръвта му кипеше при мисълта, че Калан е пленница на същия този мъж.
На всичкото отгоре Калан не го помнеше. За него тя бе целият свят. А сега дори не си спомняше името му.
Нейната сила и кураж, нейното състрадание, интелигентност, остроумие, специалната усмивка, с която даряваше само него, бяха непрекъснато в мислите и сърцето му и щяха да останат там, докато е жив. Помнеше деня, в който се ожениха, помнеше колко много го обичаше тя и колко бе щастлива в обятията му. Всичко това бе изтрито от паметта й.
Готов бе на всичко, за да я спаси, да я върне към истинската й същност, да й върне живота… да я върне в своя живот. Лавинният огън отне всичко и на двама им.
Все едно колко много искаше да прекара собствения си живот с Калан или колко много искаше всеки да може сам да се разпорежда с живота си. Императорският орден имаше други планове за човечеството.
Точно сега пред Ричард се откриваше нерадостно бъдеще.
С крайчеца на окото си улови приближаващия се Джонрок. Тежките окови дрънчаха от движението му по твърдата камениста земя.
— Рубен, трябва да хапнеш нещо.
— Ядох вече.
Джонрок посочи наяденото парче шунка на коляното на Ричард.
— Изял си едва половината. Трябват ти сили за утрешния мач. Трябва да ядеш.
От мисълта за онова, което им предстоеше на другия ден, топката в стомаха на Ричард ставаше още по-стегната. Взе дебелия резен шунка и го протегна към Джонрок.
— Изядох, колкото ми се ядеше. Вземи останалото, ако искаш.
Джонрок се ухили на неочаквания си късмет. Ръката му спря във въздуха, усмивката му се разколеба.
— Сигурен ли си, Рубен?
Ричард кимна. Джонрок взе шунката и отхапа голямо парче. Преглътна и сръга Ричард с лакът.
— Добре ли си, Рубен?
— Аз съм пленник, Джонрок — въздъхна Ричард. — Как да съм добре?
Джонрок се ухили, мислейки, че Ричард просто се шегува. Когато обаче Ричард не отвърна на усмивката, той стана сериозен.
— Днеска бая удар отнесе с главата. — Надвеси се по-близо и повдигна вежда въпросително. — Не беше особено разумно от твоя страна.
— Какво искаш да кажеш? — погледна го Ричард.
— За малко да загубим.
— За малко не се брои. В Джа’Ла няма равенство. Или губиш, или печелиш. Ние спечелихме и това е важното.
Джонрок се сепна леко от тона на Ричард.
— Щом казваш, Рубен. Все пак извинявай, че питам, ама какво стана?
— Направих грешка.
Ричард изрови малък камък от твърдата изсъхнала пръст, а Джонрок продължи да дъвче, замислен върху казаното.
— Никога преди не си допускал такава грешка.
— На всекиго се случва. — Ричард се гневеше на себе си заради тази грешка — да си позволи да се разсее така. Трябваше да го предвиди. Да се справи по-добре. — Да се надяваме, че утре няма да се повтори. Утрешният ден е важен, най-важният.
— Дано се представим добре. Постигнахме много. — Размаха наръфаното парче шунка пред лицето му. — Печелим не само мачове, а и привърженици. Мнозина вече викат за нас. Още една победа и ще станем шампиони. Тогава всички ще ни подкрепят.
— Видя ли огромните мъжаги от отбора на Джаганг? — вдигна поглед Ричард.
— Спокойно — усмихна се накриво Джонрок. — Аз също не съм дребен, ще те пазя, Рубен.
— Благодаря, Джонрок — не можа да сдържи усмивката на свой ред Ричард. — Знам, че е така. Винаги си ме пазил.
— И Брус ще те пази.
Ричард също го вярваше. Брус бе войник на Императорския орден, но наред с това играч в могъщ тим със страхотна репутация — отбора на Рубен, както го наричаха повечето му хора. Не и пред командир Карг, разбира се. Публиката ги наричаше червеният отбор, за командир Карг това беше неговият отбор, но помежду си играчите го наричаха „отборът на Рубен“. Той беше техният нападател. Вече всички му се доверяваха. Подобно на другите войници в отбора, отначало Брус не изгаряше от желание да носи символите с червената боя, но сега се гордееше с тях. Когато излезеше на терена, войниците го поздравяваха.
— Утрешната игра ще бъде… опасна, Джонрок.
— Смятам да я направя такава — кимна Джонрок.
— Пази се, разбрахме ли се? — усмихна се Ричард.
— Възнамерявам да пазя теб.
Ричард разтри малкото камъче в юмрук и се съсредоточи върху думите си.
— Настава време, когато човек трябва да мисли първо за себе си. Има моменти, когато…
— Змийската мутра идва.
Ричард замлъкна. Вдигна глава и видя командир Карг да минава през обръча пазачи. Не изглеждаше доволен.